Изкуството като автотерапия, но не и за атавизирани рефлекси

Тук се дава възможност за оповестяване на материали, непопадащи тематично към предходните топици или със съответна извънпартийна и неполитическа насоченост, както и материали от областта на културата, изкуството, науката, представляващи интерес за широк кръг потребители. Топикът ГОСТНА е отворен за всички добронамерени интернет-ползватели

Изкуството като автотерапия, но не и за атавизирани рефлекси

Мнениеот HOMO LUDENS* » 30 Ное 2009, 18:21

Изкуството като автотерапия, но не и за атавизирани рефлекси
HOMO LUDENS*


Признавам, че доскоро свързвах името Аве Иванова с необоснованата асоциация с Ave Maria, за да ми бъде по-лесно да го запомня в шумния поток на критикари на всичко и на всички. Е, имах и някаква информация, че тази Аве е някакъв театрал и като такъв или като някакъв друг (или пък – като никакъв) е редовна участничка в някакви конкурси за разни длъжности по културна линия (кога спечелени, кога не – в последния случай, като БКЦ в Италия, всеоплюващо недоволна!). Затова с интерес прочетох материала „За България – с любов и омерзение” от Мариана Мелнишка.

За България – с любов и омерзение*

Мариана Мелнишка
30.11.2009 г. 10:38 ч. http://www.glasove.com/article-5987.php

Неграмотни ли са българските автори в чужбина?

Ако беше намерил място в някой жълто-червенеещ ежедневник, текстът на Аве Иванова, озаглавен „Да знаеш четмо и писмо”, със сигурност би убегнал от вниманието ми, но появата му в седмичник с мисията на ГЛАСОВЕ (20–26.11.2009 г.) изисква подобаващ отговор.
Ще го дам под знака на два основни принципа в свободната (!) журналистика (основната ми професия): проверена, точна и изчерпателна фактология и пълна прозрачност на информацията, както в исторически план, така и съотнесена към моментното състояние на потребителите й.
Поводът за оспорваната от мен публикация е поредната неотдавна излязла книга „Мавзолей” от „потока емигрантска литература”**, както високомерно квалифицират това обнадеждващо явление много доморасли критици.
В лично професионален план този набиращ енергия „поток” ме изпълва с патриотична (не патриотарска) гордост: интелигентният, четящ и интересуващ се свят най-сетне започва да ни познава – такива, каквито сме си, без гениите и спортистите – и да ни разбира, а и уважава, както личи от не по-малкия поток отзиви за почти дузината вече книги за България, написани на световни езици (немски, френски, английски, испански) и разпространени от различни престижни издателства по всички континенти. Такъв успех не са имали автори с българска кръв (избягвам пренебрежителното словосъчетание „родното думотворчество” на младата Аве Иванова не само за да не слизам на скандалното ниво на нейното думотворчество, а и защото родна наричаха Партията, казармата и другите структури на комунистическия затвор-Мавзолей) и когато с платени от данъците ни преводи и тиражи се правеха напразни усилия да бъде пробутана на Запада пропагандата за „социалистическото живеене”. Авторите емигранти, утвърдили се от години като писатели при свободната конкуренция в Германия, Франция, Испания, Великобритания, издържащи се в глобалната конюнктура с книгите и лекциите си (там издателствата не ги субсидират и не биха си позволили загуби) и едва тогава обърнали ясен поглед с гняв назад към историите на родителите си, собственото си детство и сивото настояще на ограбената си родина, измиха лицето на България пред демократичния свят, озадачен от дългото ни отсъствие от интелектуалното осъзнаване на отърсилите се вече от тоталитаризма Полша, Чехия, Германия, Унгария, дори Румъния и Албания. Така че, Аве Иванова, не „западният читател хал-хабер си няма от това живеене”, а ние нямахме достъп до неговите отеснели рафтове, с каквито се отличавала вашата домашна библиотека. Аз пък, понеже ми омръзна да ме лъжат и забавляват, съм отворила място в по-скромната си библиотека за тези няколко недебели томчета с летописи на живота ми, какъвто съм го изпитала, а не какъвто все още се опитват да ме залъгват, че бил. И ги купувам (на пазарната им цена, за да поддържам издателствата, които имат доблестта да ги предложат и на българския читател, а не ги заемам от приятели) поне в два екземпляра, за да ги давам на пораслите си при демокрацията деца, та да не забравят какво е било преди тях, че да не се случи пак на някои от внуците им. Те не ми казват „не ми причинявай” истината, като приятелите на Аве Иванова, защото са свикнали да не лъжат и да не ги лъжат. Ако в детската градина са ги учели, че най-добрият приятел на човека е Партията (а не кучето, както чистосърдечно възразила племенницата ми и после викаха родителите й на обяснение), докато нечий дядо е пребиван до смърт в Белене само защото е лекар, адвокат или музикант, тези деца имат право да знаят и да питат.
Цял свят чете „Дневника на Ане Франк”, повече от 60 години след като е бил написан от детската ръчица, без да е познавала „литературните конструкции” и без да е искала да „съблазнява” милиони хора! В „Портокал с часовников механизъм” А. Бърджес изнася абсурдите в „родината” си. А нашият Георги Марков нямаше как да продължи да повдига „нивото на съвременната българска литература”, защото го забраниха, а за всеки случай и убиха, но сега единствено „Жените на Варшава”, препрочитана за N-ти път, може да държи отворени очите ми, колкото и да са уморени. Ами огорчението на Ботев (вие сте идиоти) и отношението на Славейков към фасулковците „платен PR” на кое чуждо разузнаване са, каквото провижда Аве Иванова в лицето на Френския културен център или Гьоте институт, спонсорирали две от книгите под нейния прицел? Лишени от критичност и самоирония, се проваляме на теста за европейската принадлежност на българина. А каква свястна страна можеше да излезе от България. (С. Л.)
За пораженията на краткотрайния нацизъм върху невинните хора и техните отдавна свободни потомци се пишат и преиздават книги, постоянно се правят филми, събират се спомени, издирват се оцелели. Преживените истории рушат оковите на жанровете – от исторически хронологии, през лични биографии, до поезия и романизирани мемоари. Удовлетворена съм, че този отворен диапазон се запълва вече и с антикомунистическа тематика. (Но никога не съм чула пещерен антинацизъм, докато някои нашенци измислиха псевдотермина пещерен антикомунизъм.) И добавям на рафтовете към „Дългата нощ на комунизма в България” от проф. Г. Фотев, „Ангелски езици” и „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде”, написани най-напред на немски, „Дневникът на една пеперуда” от Кр. Дамянов – на испански, и преведена от автора, „Когато вече не мълчим” от Е. Атанасова, „Улица без име”, за чиято авторка Капка Касабова чух още преди десетина години по повод наградата й за поетеса дебютантка с „Всички пътища водят към морето” и наградения й най-добър първи роман, който скоро ще четем и на български. „Улица без име” (преведох го с голямо вълнение) влезе тази година в официалните селекции на Наградата за европейска литература в Брюксел и за Пътепис на годината, присъждан от лондонския клуб „Долман”. Издатели на Касабова са престижните „Портобело”, „Пенгуин” и „Блъдакс букс”, преведена е в Япония, Израел. Ако Аве Иванова си бе направила труда да потърси в интернет или в периодиката информация за трите оплюти от нея авторки, щеше да се убеди, че не субсидии от ЦРУ, а печалби от тиражите мотивират както световните, така и българските издателства на Касабова. Там могат да се открият и най-ласкави отзиви и благодарности от обикновени читатели по цял свят, но и от признати автори (Пико Айер, Миша Глени); в тях най-често се казва: преживях отново детството си или обикнах България, за която нищо не знаехме.
Сходен по време, но и различен е творческият път на Ружа Лазарова, обявена от Аве Иванова за „посредствен филолог”, чиято книга на спомените „Мавзолей” била „хитро оправдание” за напускането на родината. Та тя е отишла във Франция като студентка по свободен избор, без да иска разрешение от никого, и се връща също когато поиска! Не разчита на български културен център за издръжката си, работи като журналист и пише книги – „Кръстосани сърца” (2000), „Спирачки” (2004). Публикуват ги именити издателства като „Балан” и „Фламарион”, пространни отзиви поместват в. „Монд” и големи списания. Но премълчаваното минало я преследвало и тя чувствала нужда да го сподели, без да разчиства лични сметки: събира историите на хора... Можела съм да й разкажа и своята история, защото всеки описан епизод е преживян и от моето семейство, наши близки и приятели. Защо не написаха книги и хората тук?, чуди се Ружа и сама си отговаря: от страх, от срам, от нечиста съвест, нямат сили да се отстранят, да преоценят... Прочетох го в интернет, в интервютата й, Аве Иванова.
Наскоро купих и „Апостолов” на Сибиле Левичаров (в която Аве Иванова също се е прицелила). Трудно я открих – бързо се беше изчерпала. Веднага отворих сайтовете на авторката, както и каталога на Германската национална библиотека, в който книгите й присъстват във всичките си преиздания, а правата за „Апостолов” са продадени и в Швеция, Норвегия, Дания, Финландия, Холандия, Чехия и Унгария. Романът й донесе наградата на тазгодишния Лайпцигски панаир на книгата, след петте й други литературни награди, между които най-голямата – Ингеборг Бахман за постижения в белетристиката. Без да мога да пусна увлекателното, почти сюрреалистично четиво, надникнах в някои от статиите за него от български автори – задълбочени, аналитични, не отхвърлящи: Сибиле Левичаров вижда всичко онова, което всеки един нормален и средноинтелигентен българин критикува гневно всеки ден; чудомирова героиня; една от значимите писателки в най-новата немска литература; описаните наблюдения за българската действителност биха могли спокойно да се отнасят за всяка една страна от бившия соцлагер.
Докато жанровите и художествени параметри на всяка от трите книги могат да бъдат дълго дискутирани (по европейски!), съдържанието им е необоримо и появата им най-сетне в българското литературно и обществено пространство е навременна и симптоматична: твърди се, че вглеждането в нацизма започнало едва 20 години след края на войната. А който не иска „да си причинява миналото”, да го приспи, да го упои с интелектуални претенции и да отиде да гледа как ще постъпи Хамлет през ХХІ век.

* Благодаря на Селинджър.
** С кавички са отделени само цитираните думи на Аве Иванова.



Веднага бързам да изразя подкрепата си на авторката, която точно, аргументирано, фактологически вярно е направила на пух и прах писанията на Аве, оплюваща “Мавзолей” и лично Ружа Лазарова като „посредствен филолог”, а и заканваща се за направи същото и с “Улица без име” на Капка Касабова и “Апостолов” на Сибиле Левичаров.
Доколко авторката Мариана Мелнишка и моята подкрепа за нея могат да имат основания, оставям да съдят прочелите писанието на Аве в хартиените „Гласове”, но понеже съм сигурен, че по Вазовски повечето хора „и с маша” (”Вестникар ли?”) не се докосват до тях, си позволявам да го прекопирам тук

Да знаеш четмо и писмо
По повод на “Мавзолей” от Ружа Лазарова
Аве ИВАНОВА
ГЛАСОВЕ (20–26.11.2009 г.)

Това е сред най-слабите книги (български, на български език, от български автори?), които съм чела в последните години. Казвам чела, а не “излезли на пазара”, защото не следя процесите в родното думотворчество (поради краткостта на живота). В случая интервю на младата авторка във в. “Култура” ме накара да си доставя книгата, естествено от приятел, а не от книжарница (поради теснотата на рафтовете). Щях да я захвърля на 5060-а страница (защо да си го причиняваш, както казва един приятел), но реших, че мога да си “върна” яда не само изкуството е автотерапия, но и рефлексията отгоре му. Извън шегата твърде много “емигрантска” литература стресва “пазара на книги” (има ли го?) , твърде много платен PR се гримира нескопосно като художествена критика, за да си траем. А и 12 лева защо да отиват за нещо, което не би дал никога, при никакви обстоятелства на приятел дори да е в болница с висока температура, умиращ от скука, а твоята библиотека да е изгоряла. Този амбициозен продукт на издателство “Сиела” (защо бе, хора?) е поредната легитимация на посредствен филолог, емигрирал сред промяната “на Запад”, който явно не е спирал да се чуди “сбърках или не, трябваше ли да напусна родината или не”, и някоя заран се е събудил с хитрата идея да “оправдае” пред себе си и роднините своя избор. Как? Като опише гадния живот в соца! Като представи на западния читател своите битови подчертавам битови спомени за социалистическото живеене. Презумпцията е, че средният “западен” читател, който хал хабер си няма нито от това живеене, нито от нивото на съвременната българска литература, ще бъде петимен да научи за чавдарските и пионерски връзки, за физзарядките, за Турингклуба, за “Златния Орфей”, правенето на туршии и прочие наши реалии, които обаче са “вещи”, не и “идеи”. И ще бъде задоволен от описа на тези вещи. Защото крайният резултат е именно това един мавзолей на социалистически реликти, мъртва експозиция, зад която не диша нито преживяване, нито драма. Отсъства каквото и да е надзъртане (за навлизане да не говорим!) в занаята: в “що е то конструкция”, четлив разказ, физиономизиране на героите, личностно присъствие и способност за съблазняване на читателя. Отсъства намек за дарба. Налице е способност, която притежава всеки обикновен грамотен човек подреждане на изречения и параграфи. Слава Богу, че не всеки обикновен грамотен човек притежава самочувствието и амбицията на Ружа Лазарова. ...И ако все пак някой отруден от офисния си ден и желаещ да се представи като “светнат по екзотичното източно” на следващото офиспарти френски сноб би дочел този опис, остава въпросът колко български читатели ще го направят? “Мавзолей” се нарежда в една линия с junk като “Улица без име” на Капка Касабова пак на “Сиела” (дали не наричат това “патриотизъм”?!) и други, чиито заглавия, уви, не помня. Романоподобни нечленоразделения, които като кърлежи се впиват в кожата на миналото ни (зад епидермиса не стигат), за да се наместят после в чужди контексти и издателски къщи, които пък запълват празната си географска ниша. Имат дават. Защо обаче Френският културен институт дава рамо на подобна графомания при наличието на прекрасни други, за мен остава загадка... Може би ако не си “емигрант”, не си интересен? Когато дъщеря ми порасне, ще є дам “Ангелски езици” на Димитър Динев. Засега само това от този поток.
P.S. Щом се възстановя, започвам “Апостолов” на Сибиле Левичаров.



Видно от оригиналния текст, Аве „не следи процесите в родното думотворчество (поради краткостта на живота)”, а се съмнявам това да е истинската причина – по-нататък сама си казва „12 лева защо да отиват за нещо”, но това не й пречи да се произнася с позата на вестител на абсолютната истина от вечна инстанция, както, между впрочем, личи от маниера й и в публикациите в „Култура”. Маниерът й си личи и тук, намерила често гостоприемно място, като например http://www.glasove.com/article-5490.php .
Впрочем, мястото явно е подходящо за оплюване като се има пред вид „творчеството” и на други списуватели. И със сигурност Аве знае това! Не съм сигурен, обаче, дали това се знае от Мариана Мелнишка, иначе тя едва ли би написала в увода си:

Ако беше намерил място в някой жълто-червенеещ ежедневник, текстът на Аве Иванова, озаглавен „Да знаеш четмо и писмо”, със сигурност би убегнал от вниманието ми, но появата му в седмичник с мисията на ГЛАСОВЕ (20–26.11.2009 г.) изисква подобаващ отговор.


Драга Мариана Мелнишка! Каква „мисия” на „Гласове”, какви пет лева? И за какъв „жълто-червенеещ ежедневник” говорите? Нима не знаете, че доскоро Явор Дачков си беше „биз-бизе” с "Уикенд", а отскоро е и зам.гл.редактор на „Галерия”? За съдържанието и на двете издания просто не ми се говори, но се изкушавам да цитирам нещо отдавнашно:

Явор Дачков: „Дадохме едно автентично интервю с Волен на един жълт вестник - "Уикенд". Интервюто е на Аве Иванова и е правено през 93-та година. Аз мисля, че е проява на лош вкус и не е за нашата аудитория. Не го поместихме в "Гласове", защото ме беше гнус. Вестникът излиза в 130 000 тираж и сме сигурни, че ще го прочете неговата аудитория. Умопомрачително интервю. Има една снимка на Волен - той е гол, с вестник "Демокрация" върху интимните си части и прочие...” (http://www.dsb-bourgas.org/forum/viewtopic.php?t=101 )


Моля Ви, уважаема Мариана Мелнишка! Обърнете внимание: Дачков го е „гнус” от интервюто на Аве Иванова „Умопомрачително интервю”, то е подходящо за жълтия вестник "Уикенд", но съвсем не – и за „Гласове”
Да, но ....! По онова време Дачков е от другата страна на барикадата! Питате ли се, уважаема Мариана Мелнишка, от коя страна е той сега?
Тези, които влизаме с погнуса тук, добре знаем отговора на последния въпрос!
Хуваво е, ако вие също го знаете!
А за всички, които се чувстват омерзени – малка утеха: Една истинска Ave Maria в изпълнение на една истинска Лили Иванова:




Това е истинското изкуство, изкуството като автотерапия. Но на него не са подвластни хора със атавизирани рефлекси!

___________________________________________________________________
* Авторът изпълнява две длъжности: Той е Директор (но не на „Гласове”) и е заместник-главен редактор (но не на „Галерия”), а на електронното издание на вестник „NEW OSTENЪ”

Нека не се счита за реклама, но:
___________________________________________________________________
ВЕСТНИК „ОСТЕНЪ”
Вестникът е продължител на едноименната газета на П.Р. Славейков
Адрес на редакцията: Площад „Славейков”, металната пейка
___________________________________________________________________
„Когато волът насочи рогата си към своя господар, последният го мушне няколко пъти с остена си и го смирява. Така и Бог отправя остена си към човека, който иска да боде, да рита, да хапе.” (Йоан 10:15)
Гл. 7 от Матея: „Пазете се от лъжливите пророци, които дохождат при вас в овча кожа, а отвътре са вълци грабители: по плодовете им ще ги познаете.
HOMO LUDENS*
 

Re: Изкуството като автотерапия, но не и за атавизирани рефлекси

Мнениеот elenabel2002 » 25 Яну 2010, 15:04

"...Кога ще започнем да бъдем толерантни един към друг, въпреки различията си, и да търсим по- скоро допирни точки, отколкото раздори, зависи само от нас.
ПП Не визирам никого в този форум, нито самият него."
pafkata :) пише съвършено искрено и наистина е толерантен,а вероятно и му става тежко на душата ,сблъсквайки се с грубия индивидуализъм и заблудите ,произтичащи от егоизма въобще ,но изкуството да се живее като цяло е : един уникален способ за опознаване и изразяване на човешката природа.Ето сега, изпълнени със състрадание - милосърдие ,от което се нуждаят пострадалите от земетресението на о.Хаити ,холивудските звезди съвсем по човешки работят доброволно за събиране на средства в помощ на изпадналите в беда ,изостанали в общественото си развитие и без това -бедни хора,живеещи на този остров.Нищо не пречи и всички ние :от нашия форум- да направим дарение като израз на това, че в мислите си и с чувствата си на състрадание към пострадалите хора ,искрено желаем и се молим да се възстанови, колкото се може по-бързо- пострадалият от земетресението ,далечен остров. :this: :dizzy:
Аватар
elenabel2002
 
Мнения: 311
Регистриран на: 30 Окт 2008, 23:52

Re: Изкуството като автотерапия, но не и за атавизирани рефлекси

Мнениеот elenabel2002 » 28 Яну 2010, 14:12

"22 януари 2010 г., СОФИЯ – УНИЦЕФ България се присъединява към международните усилия за подкрепа на децата в Хаити и стартира извънредна кампания за набиране на средства.

От днес стартита видео клип със SMS номер 1021, на който ще се набират средства за пострадалите деца. М-Теl, Globul и Vivacom, както и Inetractmedia service подкрепят напълно безвъзмездно кампанията и всеки дарен лев ще бъде инвестиран в „Надежда за децата в Хаити”.

Може да се набират средства по банковата сметка на УНИЦЕФ (Райфайзен Банк България BG34 RZBB 9155 1065 0349 19), както и през сайта на УНИЦЕФ http://www.unicef.bg. "
Аватар
elenabel2002
 
Мнения: 311
Регистриран на: 30 Окт 2008, 23:52

НОМАДСТВОТО – ЦЕЛ И ФОРМА НА САМООСЪЩЕСТВЯВАНЕ И САМООЦЕЛЯВА

Мнениеот HOMO LUDENS* » 05 Сеп 2010, 13:41

От уважение към Вашия форум, на който съм гостувал и друг път, Ви предлагам последната си публикация:

НОМАДСТВОТО – ЦЕЛ И ФОРМА НА САМООСЪЩЕСТВЯВАНЕ И САМООЦЕЛЯВАНЕ
от HOMO LUDENS*
http://www.forumat-bg.com/politika/790- ... tzelyavane
(по повод публикацията „Наесен войната между хранениците ще се ожесточи” от Илия Петров**, 31.08.10, в-к „Труд”
http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=595076 )

Въпросното писание е на Илия Петров Петров. Да, така се казва авторът и не бива да се бърка с известния художник. Трябва да призная – отврат ми е, когато, вместо с идеи, трябва да се занимавам с лица (или някакви други анатомични части). Но в случая се налага, трябва да се проникне дълбоко в неговата същност – за да бъде разбрана идейката, причината за публичната изява – писмотворението Петрово (при това – не първо и не единствено, Илия Петров има блог с адрес http://iliapetrov.webnick.net/?page_id=2 , от който са почерпени част от биографичните данни, публикувани тук)
И така – малко биография на автора Илия Петров Петров:

Роден е през 1964 г. в гр. София. По образование е философ, с второ висше образование логопедия. Магистър е по философия и по европейска интеграция в Софийския университет “Св. Климент Охридски”.
От 1989 г насам трудовата му биография включва
- завеждащ логопедичен кабинет във Вършец
- преподавал по философия в езикова гимназия в гр. Враца
- сътрудник на кмета на Община Враца
- автор на политически анализи (къде и как му ги публикуват, оценяват и хорират), напр. "Фразеологичен речник на прехода", изд. "Труд", а и е бил водещ предаването „Рикошет” в „Инфорадио”

До тук – не кой знае какво забележително! По-забалежителна е политическата биография на автора Илия Петров Петров.

В началото на 90 -те години Петров се влюбва в идеите на СДС (ех, младост, младост, дали тогава е предполагал, че сега, на старини, ще бъде един от най-яростните критикари на СДС и Синята идея?). Човекът гледа бързо да се издигне - през 1996 г. вече е общински съветник, председател на групата общински съветници на СДС. Но и това му поприще е недостатъчно за размаха на възможностите на Петров. Дето се казва – най-малко депутат! И става! Съдбата го сдушава с Христо Бисеров – и това, явно, предопределя по-нататъшната съдба на Петров – за радост или за съжаление!
По времето, когато Христо Бисеров ръководи отдел “Национална координация” на СДС, Илия Петров изпълнява длъжността секретар (юни 1997 - есента на 2000 г.), а след това - секретар по информационната политика на СДС.
Все в тоя период 1997-2001 г. Илия Петров е и народен представител в 38-ото Народно събрание от ПГ на СДС, парламентарен секретар, член на Комисията по труда и социалната политика и Комисията по икономическа политика.
Тая идилия продължава до момента, когато антипартийната дейност на Христо Бисеров и групата му трябва да бъде пресечена, защото вече открито се проявяват тежненията им към Движението за права и свободи и към претенциите на неосъществилия се цар от Мадрид за президентски пост. В определена степен тези тежнения на Илия Петров продължават и да наши дни.
Но тогава Илия Петров е сред общо седемте сини депутати, подписали подписката за промяна в Конституцията, която да даде право на Симеон Сакскобургготски да се кандидатира за президент. Останалите са Христо Бисеров, Йордан Цонев, Дянко Марков, Кирил Баев, Емил Лилов и Георги Джоджев. През януари 2001 г. синята парламентарна група е напусната от фракционерите, таящи надеждата тя да се разпадне.
На ХI-та си конференция НС на СДС изключва от редиците на партията Христо Бисеров и Йордан Цонев за “умишлени и увреждащи организацията действия, с което са нарушили партийния устав”. Против това решение гласуват само петима - самите Бисеров и Цонев, Светлана Дянкова, Емил Лилов и Илия Петров. Светлана Дянкова напусна и Националния изпълнителен съвет (НИС) на СДС.
Но това не може да сложи прът в политическата кариера на Илия Петров. Гуруто му Христо Бисеров – екологичен и екипен консерватор (тогава, по онова време, днес – ясно какъв е и къде е) бърза да основе Консервативната екологична партия (КЕП) и Екип за анализи на политиката (ЕКИП) и Илия Петров по заслуги е там. „Консерваторите” проявяват удивителна политическа повратливост – след отказа на СГС да регистрира ЕКИП за парламентарните избори през 2001 г., формацията решава да участва в изборите от името на КЕП (нали са си посестрими!?). Накрая се оттегля от предизборната битка в полза на Коалиция НДСВ –естественото блато, където биха могли да кацнат тия пеликани. И така - Илия Петров попреживява в кратоживущата ЕКИП (1 април 2001 - октомври 2001 г ) като член на националната й камара, но и екипният край не може да е краят на неговия прелетен нагон на вече добре оформил се номад.
Естествено е заслугите на Илия Петров да бъдат отчетени както по време на „царското” управление, така и при управлението на „Тройната” коалиция и няма с много да сгрешим, ако кажем, че това се дължи на ДПС и на ръководната роля там на старите познайници на Илия Петров – Бисеров, Цонев и компания. Ето защо
- през 2002 г. Илия Петров е съветник на председателя на Държавната агенция за младежта и спорта (ДАМС) по евроинтеграцията.
- през 2003 г. Илия Петров е съветник на председателя на Комисията по вътрешен ред и сигурност в 39-ото НС.
- пак през 2003 г. Илия Петров е началник-сектор „Международни програми” към Министерството на младежта и спорта.
- през 2006 г. Илия Петров е директор на дирекция ”Международна дейност” в Министерството на държавната политика при бедствия и аварии.

Естествено е всички тези тлъсти службички, получени след управлението на Иван Костов (1997-2001 г.) , да са накарали Илия Петров съвсем да забрави СДС-арското си минало, а вероятно и други фактори са го превърнали в един заклет днес враг на СДС, ДСБ и Синята коалиция.
И тук е мястото да отделим внимание на госпожа Велислава Кръстева. Интернет гъмжи с информация, че именно тази дама е съпругата на Илия Петров Петров, но същевременно се отбелязва, че именно тя е шеф на "Анализи и комуникации" в ДПС. Който не вярва на тази интернет информация – да провери. На разположение е инфото: +359884987090, velislava.krasteva@gmail.com.
По-любопитните биха могли да проверят дали е вярна и друга информация за Велислава Кръстева, например:
Дали е работила като PR на ЕКИП през 2001 г. (няма лошо – нали там е и Илия Петров);
Дали е била член и говорител на ЦИК от квотата на ДПС (няма лошо – нали си е на служба в ДПС);
Дали има и страничен бизнес, защото името й фигурира в
- управлението на фондация "Група за правни и политологични изследвания", регистрирана през август 1997 г. със седалище на ул. "Граф Игнатиев" 10 А.
- PR- агенция "Пи ар импакт", регистрирана на 22 юли 2005 г. със 100 % нейн капитал
- ООД "Бизнес линия", регистрирана през януари 2005 г., където си дели капитала с Петър Илиев Петров.
Особено любопитните биха се заинтересували и кой е този Петър Илиев Петров и каква му е връзката с нашия Илия Петров Петров – някаква или никаква, но току така не се отстъпва 50% капитал!
Но да продължим с партийното номадство на Илия Петров Петров.
През декември 2007 г. променил се пак наш Илия, но си останал пак с ония - старите си дружки. Не издържала партийно-влюбчивата му натура и наш Илия станал член на Инициативния комитет за създаването на Единната народна партия (ЕНП). Естествено – както и досега – и в Единната народна партия, колкото и да е единна, си има йерархия и наш Илия бърза да заеме висок пост - член на Изпълнителния съвет. Та там е сред отдавна известните (знае се с какво?!) Мария Капон - председател на ЕНП, Елеонора Николова - зам.-председател, Владимир Зиновиев – и той зам.-председател, Венцислав Иванов, Надя Миронова, Радослав Тасков, Костадин Тотев, Евелин Виденов, Анатоли Асенов и д-р Мария Казакова. Любопитно име в състава на Изпълнителния съвет на ЕНП е Антоанела Понева – вярно, без право на глас. А защо така без право на глас да оставят Понева – тя беше толкова гласовита срещу Костов – заедно с д-р Николай Михайлов, Нено Димов и други като тях?

Та да приключваме вече – достатъчно ясно става как бивши от СДС се сбират в „клубове по интереси”, а интереси – всякакви. Понякога може и да са противоположни. Но еднопосочен им е само интересът да хулят и оплюват Иван Костов, Мартин Димитров, СДС, ДСБ, Синята коалиция. И го правят със злобата на неосъществили се и борещи се за самооцеляване бивши. Не може да им се отрече професионална вещина, с която изливат жлъчния си сок и всякакъв секрет от увредените им морални вътрешни жлези със затихващи функции! Е, могат да им завидят тия от „Позитано” или от ДПС, или от „Нова зора”, ама защо пък да им завиждат – нали са им от полза?!
Така че става безпощадно ясно кои са хранениците и на кого. А докога?
Докато намерят нови хоризонти за политическо номадство – тяхната цел и форма на самоосъществяване и самооцеляване!


____________________________________________________________________________________
* Авторът HOMO LUDENS e журналист на свободна практика във ВЕСТНИК „ОСТЕНЪ”
Вестникът е продължител на едноименната газета на П.Р. Славейков
Адрес на редакцията: Площад „Славейков”, металната пейка
___________________________________________________________________
** „Когато волът насочи рогата си към своя господар, последният го мушне няколко пъти с остена си и го смирява. Така и Бог отправя остена си към човека, който иска да боде, да рита, да хапе.” (Йоан 10:15)
Гл. 7 от Матея: „Пазете се от лъжливите пророци, които дохождат при вас в овча кожа, а отвътре са вълци грабители: по плодовете им ще ги познаете.
___________________________________________________________________
HOMO LUDENS*
 

Re: Изкуството като автотерапия, но не и за атавизирани рефлекси

Мнениеот Николина Манчева » 15 Окт 2010, 21:18

;) Тези дни в София отвори врати една нова галерия СНЕЖАНА. Тя не е шумно рекламирана от медиите,но представя нещо много стилно и красиво.

Началото е доста трудоемко,но пък всичко се прави с настроение

http://www.facebook.com/photo.php?fbid= ... 87.2045883
http://www.facebook.com/photo.php?fbid= ... ef=fbx_alb

Има и такива моменти -
http://www.facebook.com/photo.php?fbid= ... =fbx_album
Това е самата Снежана Живкова

За да дойде това
http://www.facebook.com/photo.php?fbid= ... =fbx_album

С тази красота
http://www.facebook.com/photo.php?fbid= ... 1298022801

http://www.facebook.com/photo.php?fbid= ... 1298022801
http://www.facebook.com/photo.php?fbid= ... 1298022801

http://www.facebook.com/photo.php?fbid= ... 1298022801

http://tv7.bg/broadcasts/184/116822.html

Всички трябва да се докоснем до тази естетика и красота :tease:
Николина Манчева
 
Мнения: 1399
Регистриран на: 17 Окт 2008, 22:57

Re: Изкуството като автотерапия, но не и за атавизирани рефлекси

Мнениеот Николина Манчева » 27 Ное 2010, 03:23

;)

ГОТОВИ ЛИ СМЕ ЗА СВОБОДА ?
НИЕ СМЕ ПОДАТЛИВИ и ЖАДУВАЩИ ЗА ТОТАЛИТАРИЗЪМ

Защо няма бунт?
За да се направи бунт, трябва да има ясна идея какво искаш да постигнеш с него.
Другото е анархия.



РЕЖИСЬОРЪТ АЛЕКСАНДЪР МОРФОВ

Това не е моят премиер.


На 1 декември е премиерата на новия спектакъл в Народния театър на най-успелия български театрален режисьор в чужбина Александър Морфов. Това е вторият му режисьорски прочит на “Полет над кукувиче гнездо” от Кен Киси след спектакъла, наречен “Затъмнение” в театър “Ленком” Москва. В образа на бунтаря МакМърфи влиза Деян Донков. Той ще се опълчи срещу системата и нейния диктатор сестра Речид, в чийто образ ще видим актрисата Рени Врангова.

- Живеем в абсолютна лудница. Защо решихте да ни покажете още една, г-н Морфов?
- Защото в лудницата, която показваме, сe случва нещо, което като че ли променя статуквото на психиатрията, превръща я в нещо по-важно, в основен смисъл на обществото ни. Да, ние живеем в лудница. Само че в нея е пълно само с хора като сестра Речид. Не идват хора като МакМърфи. Това е място, в което човек се скрива, за да не признае своята слабост. Много по-лесно е да кажеш “Болен съм”, отколкото “Слаб съм”. “Болен” е диагноза, тоест ти не си виновен. Ако кажеш “слаб” - това е твой личен проблем. В това представление за мен бе важен процесът на онова трудно търсене на собственото си “аз”. На финала МакМърфи пита останалите пациенти: “Е, добре, толкова ли е трудно да бъдеш себе си?”. На което един от героите отвръща: “Не, аз вече знам кой съм. Аз съм душевноболен и се гордея с това”.

- Как се спряхте на този актьорски състав?
- Много вярвам в случайността, която за мен не е случайна. Избрах Иван Бърнев, докато се разхождах една вечер навън и изреждах наум всички възможни артисти за неговата роля... И точно тогава той се паркира пред мен с едно колело, докато се разхождали с приятели по “Раковски”. А Деян Донков е една от причините да направя този спектакъл. С Александър Абдулов в образа на МакМърфи в “Ленком” имаше провокация, защото е невероятен артист и човек. Но когато той почина, аз трябваше да възстановявам спектакъла с други актьори и усилието да вкарам някакви хора в кожа, която не е тяхна, започна много да ме мъчи. Още тогава си казах, че трябва да поставя този текст с Деян. Ако, разбира се, успея да го укротя.

- Мислите ли, че българинът донякъде като вашия МакМърфи влиза като слон в стъкларски магазин и разрушава удобствата, създадени в Западния свят?
- Много се обърка представата ми какво точно представлява българинът. Независимо дали той влиза като слон, като бандит, като локомотив или с кални обувки в Западния свят - в него доскоро имаше неосъзнато достойнство на мъжкар, на истински мъж. Той обаче загуби това качество, животът го пречупи. Като те раздруса животът, първо ти падат честта, достойнството и моралът. Може да се сетите какво остава - амбиция, низост, инстинкт за самосъхранение.

- Вас животът пречупвал ли ви е?
- Познавам добре това чувство, знам какво значи да падаш. Но като те погледнат отстрани, хората се питат: “Този от какво се оплаква?!”. Външно всичко ми е наред. Но вътрешните пречупвания, пребивания, са многократни, стократни - загубата на перспектива, на надежда, все по-изтляващите мечти... Започваш да ставаш реалист, а това в днешно време не е никак приятно.

- Полет ли е бягството на българите от родното “кукувиче гнездо”?
- За някои е полет, за други - падение.

- За вас беше късмет, че “полетяхте” към Русия. Сега ви канят да поставяте в Израел, Румъния и Гърция, ще се връщате ли скоро и в Москва?
- В Русия имам много покани, но искам да направя малка пауза и ще се върна там чак следващия сезон.

- Защо, да не би заради пропадналия ви спектакъл “Лъвът през зимата” в “Ленком”? Нали нямаше скандал?
- Не, съвсем възпитано се разбрахме. Имаше някакви проблеми - мои лични и с театъра. Затова отложихме за малко постановката, после аз се върнах тук за лечение. И те решиха да продължат репетициите с Глеб Памфилов.

- Имахте проблеми с кръвното, българският творец като че ли не си гледа много здравето?
- Всичко е заради онова глупаво разбиране, че сме мачовци. Как да покажа, че страдам? Сложно стана да признаеш пред себе си и пред останалите кой си, какъв си. Но образът отдолу се пропуква, започва да личи, че там стои един 50-годишен мъж, който е доста уязвим. Имал съм пропадания, тежки стресове, за които на никого не съм казвал, не съм ходил да се лекувам. Как да призная, че всъщност съм слаб! Ние сме мъжкари, корави българи, пичове... И от това страшно започва да пука народът.

- Доста омекна образът на дивия непримирим Морфов от преди 10-ина години...
- Както казва Лука в “На дъното”: “Мачкали са ме много, затова съм мек”.

- Стана ли опасно за здравето правенето на изкуство у нас в последните години?
- Хората в театъра, които познавам и обичам, се раздават 100-процентово. От 9 до 14 ч са на репетиция, след това репетират допълнително, вечер са на представление докъм 22 ч. Срещу това ти получаваш месечно едни 500 лв., а ако имаш да изплащаш 300 лв. кредит, се налага да живееш с 200 лв. И всеки ден си в тотален стрес какво да правиш, за да оцелееш. Не говорим за семейство, за парно и всичко останало.

- Ходихте ли в болницата при Христо Мутафчиев, как е той?
- Явно занапред ще трябва да ограничава действията си, емоциите... Но болестта в никакъв случай няма да го промени като човек, защото той още на втория ден, като излезе от кома, започна да нарежда на сестрите коя какво да прави. Да иска, да настоява и да крещи на всички да му дадат телефона, че имал да звъни на Данчето Фандъкова, в Съюза на артистите... Нищо не се е променило. В момента е страшно изнервен заради това, че няма същата подвижност както преди. Трябва да му внушим да я кара по-леко.

- Вие можете ли да я карате с по-малко ангажименти?
- Мога и само с един ангажимент на година. Трябва да се заема най-сетне с тази “Одисея”. От много време си мечтая да направя спектакъл по руски модел - да репетирам 6-7-8 месеца, да натрупвам ден след ден материала - експериментираш, пътуваш, връщаш се, започваш от нулата... Да се откъснеш от тежестта на резултата, наречен премиера.

- Подкрепяте ли реформата в културата?
- Смятам, че реформата се извършва доста необмислено и под нечия диктовка - да стане на всяка цена, и то до петък. Реално реформа няма, има само съкращения, вземания, стесняване на периметъра. Реформа означава да създадеш нова среда, в която да се развие нещо ново. А “новата база” всъщност е старото състояние, което е свито 3 пъти. След 2-3 години ми се струва, че ще има нова реформа и тя ще бъде още по-драстична. Така ще стигнем до модела в Италия и Гърция с 3 държавни театъра. Всичко останало ще бъдат местни градски театри и частни трупи.

- Това лошо ли е?
- Лошо е, защото Гърция и Италия имат развита паралелна структура за финансиране на проекти. Имат и почти фанатична привързаност към собствената си история и театър. У нас такова чувство към изкуството няма, ние не сме родината на театъра, не сме Гърция. Театърът тук никога не е бил приоритет както при руснаците. Така че липсата на това изкуство в България няма да предизвика колизии в обществото. Просто ще изчезне.

- Преди време направихте бунт в театъра. Защо сега, когато културата е на ръба, си мълчите, г-н Морфов?
- За да се направи бунт, трябва да има ясна идея какво искаш да постигнеш с него. Другото е анархия. Голяма отговорност е да поведеш хора след себе си и за да я поема, аз трябва да съм абсолютно сигурен накъде вървя. В момента обаче не мога да намеря хоризонта, към който да поема. Защото знам, че държавата изнемогва. Не е разумно да го направя само за театъра, когато и здравеопазването, и образованието са в същото положение.

- Да не би да сте приятел с премиера, който аплодира неотдавна вашия спектакъл “Хъшове”, после ви поздрави и зад кулисите?
- Не, премиерът за мен е един нискоинтелигентен охранител, който по стечение на обстоятелствата стана премиер на България. Което ми е малко неудобно за българския народ, но това е факт. Често си мисля, че не съм част от този народ. Хората, които вършат цялата тази свинщина наоколо, не са моят народ. Същият той, който си хвърля боклуците от балкона и слуша чалга, си избра и този премиер. Това не е моят премиер. Но нямам друг избор, освен да го търпя, защото мнозинството го е определило за такъв.

- Не ви ли поласка признанието на Бойко Борисов, аплодирайки “Хъшове” и обещавайки зад кулисите 10 млн. лв. повече за културата?
- Това беше обикновен популистки ход. Какви пари, това са празни думи, хвърлени на вятъра - нито ги отпусна, нито ще ги отпусне. Чудя се не му ли привикна вече народът, не разбра ли, че тук става дума за оперетен артист, който обича да се показва по телевизиите, да говори сърдито, но нищо не върши.

- Свободен ли е българинът 21 г. след промените?
- Българинът си остана толкова несвободен, колкото си беше и преди. Просто едната система се смени с друга. Именно с това се занимава нашият спектакъл - всяка една система с течение на времето се изражда, самоизопачава, защото започва да манипулира. Дори комунизмът в основата си е една добра утопична идея, в която човекът няма господар, всеки получава за труда си онова, което е изработил, всички сме с еднакви права. Но това се изроди в тоталитаризъм. А нашето днес е балканска източна псевдодемокрация - всеки може да използва законите и правата си по начин, който му е удобен. На еволюционно ниво сме много ниско, за да искаме някакво хуманно развитие. Ние сме на предишното стъпало, преди стъпалото на общество, готово за демокрация.

- Не сме ли готови за свобода?
- Не сме. Ние сме податливи и жадуващи за тоталитаризъм. Все по-убедено си мисля, че му е времето за едно военно положение. За една хунта, която ще сложи нещата по местата им. Но само за известно време - докато този режим не реши, че е време и той да се облагодетелства от равновесието, което е постигнал.
:clapping:
Николина Манчева
 
Мнения: 1399
Регистриран на: 17 Окт 2008, 22:57

Re: Изкуството като автотерапия, но не и за атавизирани рефлекси

Мнениеот Николина Манчева » 27 Мар 2011, 12:18

;)

ВСЯКА СЕКУНДА Е КАТО ЛАСКА ЗА МЕН

ЙОСИФ СЪРЧАДЖИЕВ

Интервю на Диляна Димитрова.


"Не сме чак в толкова драматично състояние в сравнение със света. Но преди 20 години, когато се освободихме донякъде от комунизма, вратите се отвориха широко. Но не само за добро. През тях в България нахлуха нови низки страсти. Изкуство с голямото “И” и низкото “и” влязоха в борба. Борба между чалгата и културата. В тази война има и жертви. Но пак казвам - изкуството е Божа работа, което няма как да загине, затова и аз все още работя."


"Отмина ли синият период във вашите политически пристрастия?
- Как? Не, разбира се. Моят син период продължава с пълна сила. Идеите на Демократи за силна България (ДСБ) ме вълнуват и ми се ще да станат основа на българската политика. Да навлязат в живота на хората."




Играли сте една година в Народния театър (1973-1974), сега за пръв път поставяте на тази сцена. Как оценявате трупата тогава и сега, г-н Сърчаджиев?
- Разликата е огромна, не мога да кажа дали актьорите днес са по-добри, природата им не е същата. Повечето хора от онова време в Народния вече си отидоха от този свят. Поколението, което в момента играе там, като цяло е непознато за мен. Когато реших да режисирам в театъра... думата “режисирам” я слагам в кавички, защото не съм добър като режисьор. Засега съм все още артист, който помага на колегите си като режисьор... Та когато реших да работя като режисьор в този театър, започнах да гледам представления, да видя какво става с тези артисти. Много ми харесаха... не всички. Но трупата е многоцветна. И повечето умеят да правят модерен театър с истинско чувство.

- Има ли у вас еуфория по време на репетициите?
- Не бих казал еуфория, а удоволствие. Знаете ли какво правим ние в момента - радваме се. Приятно е, че не само аз съм доволен от репетициите. Усещам и радостта на хората, с които работя. Защо ли? Защото сме от една камбанария.

- Ще продължите ли с режисьорските опити?
- Да. Защото като актьор вече не мога да работя, не мога да говоря без проблем, не мога да се движа с двата крака (смее се). Преди дни играх толкова лошо в спектакъла “Сексуалните неврози на нашите родители” (театър “Възраждане”), че се ужасих и си казах: “Йосо, повече не трябва да излизаш на сцената.” Но пак ми се ще... Лудостта си е лудост. Изкуството е Божа работа. Аз съм само проводник на това, което е от Господ.

- Какво може да даде днес изкуството на обеднелия до крайност народ?
- Не сме чак в толкова драматично състояние в сравнение със света. Но преди 20 години, когато се освободихме донякъде от комунизма, вратите се отвориха широко. Но не само за добро. През тях в България нахлуха нови низки страсти. Изкуство с голямото “И” и низкото “и” влязоха в борба. Борба между чалгата и културата. В тази война има и жертви. Но пак казвам - изкуството е Божа работа, което няма как да загине, затова и аз все още работя.
Знам, че твърде голяма част от народа ни не желае да го занимават с Изкуство. Широката маса просто си пада по друг тип забавления. Аз нямам проблем с това. Защото има и една шепа хора, които създават нещо добро и смислено.

- Те имат ли силата да повлияят на останалите?
- Нямат я. Но са като лекарство в раната.

- 7 години след инсулта, който преживяхте, не форсирате ли здравето си с толкова много ангажименти, г-н Сърчаджиев?
- Инсултът се появи като една приятна изненада в моя живот. Вижте как се промених - движа се бавно, говоря бавно... (смее се), обаче приятно. Но без работа полудявам. Винаги в живота си не можех да стоя на едно място, но сега още повече. Защото усещам, че времето лети. То е като комета, фиууу... Когато човек е видял смъртта, след това всяка секунда живот е като ласка за него. Изкуството в момента за мен е ласка. Днес обаче моето усещане за света не е свързано само с изкуството. Най-важни за мен са жена ми, децата, малкото Йосенце (б. а. - внучето му). Не мога да бъда част от този свят, ако няма никого около мен. Едно време мечтаех да живея като пещерен човек и сега разбрах, че това щеше да е ужасно. Като бях в болницата, бях като в пещера и тогава разбрах колко ми е необходима ръката на близък човек. Разбрах колко много неща съм изпуснал в живота си.

- Инсултът не ви ли покоси по същата причина като Христо Мутафчиев, заради многото работа, с която се товарехте?
- Да, аз бях като Христо. Преди да получа инсулта, работех с много хъс, с амбиция, с болка. Сега обаче съм щастлив. Защото съм по-спокоен. Всеки миг ми е приятен. Дори когато не постигам в работата си онова, което би трябвало, си казвам: “Голяма работа, не е толкова страшно.” Два пъти говорих с Христо Мутафчиев, отидох в болницата при него, говорих и с жена му по телефона. За него е много важно да поддържа тонуса си, стария си ритъм на работа. Но когато прекрачиш границата, трябва да се пазиш повече. Аз го разбрах постепенно. И той ще го разбере един ден.

- Преди години политиците бяха ваши почитатели. Идват ли на представленията ви и днес?
- Да, и сега идват. Но вече не очаквам чак такива овации. Е, не ми трябват толкова много почитатели. В момента сам на себе си съм почитател.

- Все още ли сте приятели с някои политици?
- Да, но думата “приятел” ми е твърде силна. Аз поначало нямам много приятели, защото не умея да общувам с хората така, както би трябвало. Винаги съм бил по-затворен. По-скоро играех ролята “приятел”.

Приятелството обаче е нещо, за което е важно да извадиш сърцето си и да го дадеш на другия човек. Аз, уви, не давам сърцето си. Държа си го.

- Отмина ли синият период във вашите политически пристрастия?
- Как? Не, разбира се. Моят син период продължава с пълна сила. Идеите на Демократи за силна България (ДСБ) ме вълнуват и ми се ще да станат основа на българската политика. Да навлязат в живота на хората.

- Значи смятате, че идеите на ДСБ са полезни за народа?
- Е как бе, Господи, нали аз съм го правил това нещо. Бях част от групата, с която създадохме тази партия. За всички мислещи и чувствителни хора, за доброто им.

- Кои са най-големите предизборни лъжи, на които българският народ вече не кълве?
- Икономиката ни е в застой заради една група от хора, които държат в ръцете си монополите. Управляващите трябва да ги разбият по някакъв начин, но не го правят, защото и те са замесени в тези игри. Това е една от големите лъжи в момента. На лъжи сме се нагледали не само по време на сегашното управление. Уви, това е проблем на нашето ниско самочувствие. Влизаме в политиката със страхотна енергия като рицари. Но в края на краищата се оказваме само рицари на кръглата маса. И голямата лъжа е, че са избягали от кошера на осите на ДС. У нас все още не сме се научили как се прави политика като висша форма на изкуство.

- Има ли политици у нас, които успяват да станат майстори в това изкуство?
- Има талантливи артисти и не толкова талантливи. При политиците е същото. Проблемът е, че не познават този занаят, а са хора с други професии. Би трябвало да се учат как се прави политика от млади години. У нас обаче хората се заеха с политиката, влизайки направо във властта. А бяха на нулата. И стана просташко. Хубавото е, че някои от българските политици работят за доброто на нацията - не говоря само за партията, на която симпатизирам. И при червените има хора, силно убедени в своите идеи. За мен е много неприятно, но... Такъв човек е Стефан Данаилов, силно вярващ в идеята на комунизма.

- Имате ли политически спорове с него?
- Няма смисъл. С него сме приятели на друго ниво. Той е човек, с когото мога да общувам добре. По-рано, когато се развиваше демокрацията, си говорехме и на политически теми. Тя, впрочем, все още се развива.

- Съмнително ли е спокойствието на българина в тази сиромашия?


- Ние, българите, не умеем да изразяваме общата си идея. Всеки от нас е сам юнак на коня, не можем да правим революции. Гледаме да заобикаляме проблемите, не се борим с преградите, а търсим вратички за преодоляването им, избягваме големите битки в живота си. Но може би така е по-добре. Може би нашата нация ще съумее да оцелее. Вижте какво правят хората сега в Япония. След тази ужасяваща драма тяхната нация се обедини, те посрещнаха злото като нещо, което ще победят. А ние не умеем така. Ние хитро се извиваме, нагаждаме се. Не говоря само за другите, говоря за себе си най-вече. Но ви казвам - това, което е написано от Господ, ще стане. За доброто на България.



Йосиф Сърчаджиев

Роден е на 2 май 1945 г.
Син е на режисьора проф. Стефан Сърчаджиев, внук на юриста и политика Йосиф Фаденхехт.
Завършил е актьорско майсторство при проф. М. Бениеш и А. Карамитев в НАТФИЗ.
Дебютира в ДТ-Сливен през 1969 г. Най-дълго е играл във Военния театър и на бургаска сцена.
Дебютира в Народния театър като режисьор в сряда със спектакъла “Бащата” от Аугуст Стриндберг, премиерата е в сряда


http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=832801

:clapping:
Николина Манчева
 
Мнения: 1399
Регистриран на: 17 Окт 2008, 22:57

Re: Изкуството като автотерапия, но не и за атавизирани рефлекси

Мнениеот Николина Манчева » 31 Мар 2011, 00:43

;)

ТЕДИ МОСКОВ

бе звездата на последното издание на "Икар"-ите, след като получи своя "Икар" за режисурата на "Сирано дьо Бержерак" в Народен театър "Иван Вазов" и "Възгледите на един пън" - Държавен куклен театър – Варна.
Важното е да има театър и купон, каза в характерния за твореца ироничен стил Теди Москов преди началото на церемонията за наградите "Икар", които и тази година бяха връчени на Международния ден на театъра - 27 март.

Въпреки своята резервираност към Международния ден на театъра, който твърде много му напомнял на 8 март или друг подобен празник, Москов бе удостоен с признанието театралната гилдия. Режисираният от него спектакъл "Сирано дьо Бержерак" в Народния театър "Иван Вазов" получи най-много номинации - цели пет: в категориите майсторско техническо осъществяване, за сценография на Чавдар Гюзелев, за поддържаща мъжка роля на Владимир Карамазов, за главна мъжка роля на Деян Донков и за режисура на Теди Москов.


Днес Теди бе гост на БНТ в сутрешния блок.
Както винаги изключително забавен.

Предлагам ви видеоматериал-
интервюто започва след 17та минута.

Преди това се говори малко за френската култура,има и изпълнение на незабравимата Едит Пиаф.


http://bnt.bg/bg/productions/121/editio ... _mart_2011
:tease:
Николина Манчева
 
Мнения: 1399
Регистриран на: 17 Окт 2008, 22:57

Re: Изкуството като автотерапия, но не и за атавизирани рефлекси

Мнениеот Николина Манчева » 09 Апр 2011, 23:25

;)
ТЕДИ МОСКОВ

НАПЛАШИХА НАРОДНИЯ ТЕАТЪР, ЧЕ ИЗБУХВАМ и КРЕЩЯ


Стефан Москов, или както е наричан от приятели и колеги, Теди, е между неколцината централни фигури на БГ театралната режисура. След много номинации за наградите “Икар” и “Аскеер” той спечели “Икар 2011” като най-добър режисьор за две постановки - “Сирано дьо Бержерак” в Народния театър и “Възгледите на един пън” във Варненския куклен театър. Много от неговите спектакли остават емблематични в историята на националната сцена.

Теди Москов завършва куклена режисура във ВИТИЗ (1985) и специализира драматична в “Академия Дарте Драматика” в Рим през 1992 г. Основава театър “Ла Страда” с най-популярните тогава млади комици. Повечето от тях играят в неговия нашумял тв сериал “Улицата”, отличен със “Златна роза на критиката” в Монтрьо през 1996 г.

От 1995 г. започва да поставя пиеси в немски театри в Хамбург, Щутгарт, Дармщат.

През 2002 г. заснема игралния филм “Рапсодия в бяло”, а през 2006 г. - документалния “Преводачката на черно-бели филми”.

Съпруга на Теди е актрисата Мая Новоселска. Майка му е известната писателка Рада Москова. Във фамилията на режисьора блести фигурата на политика Атанас Москов, един от водачите на Българската работническа социалдемократическа партия (БРСДП) през 30-те-40-те години на миналия век. При ликвидирането на опозицията през 1949 г. Атанас Москов е затворен за две години без присъда, а по-късно е изпратен в концлагера “Белене”, където остава четири години. След 1989 г. е председател и почетен председател на БСДП. Умира през 1995 г.


С Теди Москов разговаря ДИМИТЪР СТАЙКОВ

- Теди, доволен ли си от наградата “Икар”?
- Каквото и да отговоря, ще е лъжливо. На интервю човек рядко казва истината. Доволен съм от някои усмивки, кимвания и ръкостискания на колеги след това. А и от “случайното” обръщане на глави в друга посока.

- Мнозина театрали смятат, че умишлено са те подценявали и не са те забелязвали досега.
- Подценяването често е най- добрата оценка. Нямам честта да бъда оценяван - или ме под-, или ме надценяват! Оценката от театрали е резултат на лични контакти. Сумират се всички взаимоотношения- кой как си поздравил, как си говорил за някого, кого си. Гледа се и в тефтера - кой скоро не е получавал нищо. Аз имам един “Икар” за работа в чужбина - за хамбургското представление “Дом номер 13”. Очевидно съм го получил като агент на “най-първото главно” във всяка цивилизована държава - а именно на културното министерство. Защото за финанси, търговия, медицина, дори физкултура се иска култура!

- Виж как са неадекватни нещата - вместо да те питам как да се запази божественото в душата на човека, както щяха да те питат в Германия, където си работил, трябва да те питам редно ли е в България, която произвежда зеленчуци, да им скачат толкова много цените напролет?
- Аз пък няма да ти отговоря! Макар че зеленчуци, който не яде, той голям не ще да порасте. Доколкото знам, наши зеленчуци няма - всичко внасяме. Портиерът на един от театрите в Хамбург ме пита какво стана с вашите “томатен” от времето на войната. По-вкусни от българските “томатен” не бил ял никога. Но проблемът на театралите не е “томатен”, а “ракиен”.

- Нали и те трябва да оцеляват?
- И това е вярно, мнозина имат да изплащат заеми и дългове, но все пак не бива да ги приравняваме със семейства безработни с по 3-4 деца.

- Не ти ли беше по-лесно, когато живееше при майка си и нямаше грижа за яденето?
- Аз много обичах да си готвя от лесните манджи. Примерно да си изпържа пържола. Когато започне да цвърчи, потапям я във вино, малко чесън и чубрица от клонче. Става мечта. Имам един грях в Италия, където бях на специализация. Сготвих на група италианци свинско филе с много подправки. Излъгах един арабин, че е телешко, за да яде и той.

- Обичаш ли да си хапваш вкусно и до насита?
- Няколко пъти минавах на диета, гладувах, свалях двайсетина кила и след това пак ги възстановявах. Защото мастните клетки имат памет за разлика от мозъчните.

- Какво трябва да правят актьорите, за да не боледуват? Като че ли повече страдат онези, които са по-емоционални, деликатни, чувствителни.
- Нищо не могат да направят, защото трябва да оживяват по някакъв начин. Като ги видя в някоя глупост по телевизията, им прощавам (не на всички).

- Когато работиш с тях, усещащ ли по-емоционалните?
- Имам някакъв усет към актьорите, които са отворени към моя начин на работа. Свикваме едни с други.

- Как репетираш?
- Много интензивно, бързо се изморявам, натрупвам много материал, после трябва да го изчиствам. Сега, като репетирахме “Сирано”, видях колко лесно е да сe работи с подписан от автор текст. По-лесно не съм работил. А преди винаги измисляn текста по време на репетициите- мъка, както за мен, така и за актьорите!

- С Деян Донков как се работи?
- Прекрасно, защото той е много емоционален човек и призванието му е да е артист.

- Не е ли егоцентричен?
- Няма артист, който да не е егоцентричен. Както няма артист, който да е харесал като зрител мое представление. Винаги смята, че ако той бил играл, щяло да стане по-хубаво. Сега за първи път драматични артисти харесват мое представление - „Възгледите на един пън" във Варненския куклен театър. Нали артистите са куклени, не са им конкуренти.

- Обаче немските актьори пишат доста ласкави отзиви за постановките ти там.
- Ненапразно три войни сме били съюзници с германците. Първия път разрушихме с тях Рим - те нападаха от запад, а ние - от изток, към Константинопол. Нали сме били уж малко арийци според някои немски идеолози с малки мустачки.

- Значи с немците се разбираш?
- В Германия много добре се разбирах с артистите, с техниците, ако са от Западна Германия.

- Сменяш ли начина си на живот, когато отиваш да работиш там?
- Разбира се, защото всичко е по-стриктно. Ако отидеш на репетиция и кажеш: “Дай сега да видим какво да измислим!”, те смятат за непрофесионалист. Научих се, когато отивам неподготвен, да не им го показвам. Защото ако всичко подготвям, ми става скучно. Като ми хрумне нещо, давам си вид, че поне от три седмици съм го премислял.

- Щом се чувстваш добре в Германия, защо не останеш там?
- Защото не знам езика. Ставам аз “немец”- нали идва от “ням”! Вече ми е трудно да уча. Знам италиански и английски и се разбирам на руски, без да спазвам падежите. Но не ми харесва никъде, че да остана да живея. Обичам да пътувам.

- В Италия работил ли си?
- Работил съм като преводач на българи, които искат политическо убежище. Заедно с Андрей Слабаков, Чочо Гюзелев и Влади Люцканов.Ние бяхме студенти на стипендия и нямахме право да работим, но си го правехме. Понеже им станах симпатичен, ми предложиха политическо убежище. Аз поисках естетическо. Така че с Люцканов и Гюзелев станахме естетически имигранти. Беше 1991 г., беше дошла демокрацията.

- В изкуството дойде малко по-рано.
- В изкуството дойде диктатура на средно талантливите.

- Е, тя дойде навсякъде.
- Но в изкуството е фатално. Не визирам никого.

- Имаш ли стена във “Фейсбук”?
- Някой ми е отворил, аз не съм пипал.

- По-често в чатовете ти пишат жени. Казват, че много те харесват.
- Е, аз не ги чета, така че не знам. Ползвам компютъра за пишеща машина, а също да гледам в Youtube кино, театър и т.н. Казаха ми, че “Фейсбук” е начин на следене - да разберат всичко за теб. Приятели ми теглят от интернет филми, които не мога да намеря другаде. Наскоро приятел ми изтегли “Жил певчий дрозд” на Йоселиани. Търся филми, които си спомням с обич.

- Български филми гледаш ли?
- И да ги гледам, това си е моя работа. Не съм кинокритик и не давам оценки. Мразя тенденцията “Булгар рено” в киното ни! Рено, рено - ама булгар!

- Не казваш, защото и ти си кинорежисьор.
- Не знам какъв съм, работих куклен и драматичен театър, телевизия, игрално и документално кино. Май съм “кафеджия”- най- добре се чувствам в театралните кафенета.

- Има ли колеги на твоето ниво?
- И това няма да кажа, защото се носи слух, че съм нафукан. Пък не е така. А може и да е така. В средата.

- По-скоро си много находчив и интелигентен.
- По-скоро имам усет към някои парадокси. И “свиря театър” на синкопи. Моята мисъл е на подскоци. Но това не е дарба, а недостатък. Като правя “Хамлет”, се сещам за всички хора, които са To be or not to be.

Пречи ми невъзможността да се концентрирам и да разкажа нормално една история. Преди 20 години разказах “Ромео и Жулиета” почти нормално, само че главните герои бяха статуи. “Сирано” е разказано доста добросъвестно, с две-три вметки в началото. Не можах да устоя и направих героя на Владо Карамазов “парижанин в повече”.

- Говорил си, че желаеш да отидеш в Тибет. Защо?
- Обичам места със странни енергии. Например в Ерусалим всеки път съм в някаква невероятна превъзбуда в добрия смисъл на думата. Не сме убедени, че в църквата е истинската Голгота. Но като застанeш пред камъка, където са измили тялото на Христос, настръхваш. В Родопите също има места, които “излъчват”. Пирин ме изпълва със страхопочитание. В Сицилия се чувствам много добре, там земята също “излъчва”.

- А защо искаш да отидеш в Индия?
- Обичам някои индийски музики. Рави Шанкар и Шакти ми харесват, някои индийски танци и пеенето в стил “конакол” - също. Будизмът ми е много любопитен, без да съм специалист. Знам смешна случка с посолството ни в Делхи. Веднъж там позвънил Петър Берон с група. Посланика го нямало, нямало нито един от дипломатите. Портиерът попитал кой чука. Чул: “Аз съм Петър Берон.” А портиерът отвърнал: “Аз пък съм Черноризец Храбър!”, и не отворил. Случката ми разказаха очевидци, но не знам дали я предавам точно. Индия е с най- жестоката диктатура - на кобрите. Стъпиш ли накриво, свършен си. Там музикантите свирят първо на кобри. Само ако не ги ухапят, ги канят на сцената. И на Мая й се иска да отидем в Тибет.

- Какво репетирате заедно с Мая?
- “Дивата патица” от Ибсен като моноспектакъл. А може и да те лъжа!

- Със сина си разбирате ли се?
- Трябва него да питаш. Той от време на време актьорства, снима като оператор и режисьор. И го разбирам.

- Значи има работа.
- Е, от време на време има, после няма и т.н. Както би трябвало да са артистите. На държавна работа е като да си на хранилка. Представям си “катун” от артисти, спират по паркингите на театрите и се предлагат.

- Ти успокои ли гнева си срещу всичко?
- Аз бях недоволен веднага след 10 ноември, когато уж се смениха нещата. Можеха събитията да се случат по-цивилизовано.

- Кога у нас са се случвали цивилизовано?
- Когато сме били под робство.

- Чувстваш ли се горд, че е имало политици в рода ти?
- На седемгодишна възраст се прибрах от училище и обвиних мама и тате, че не са ми разказвали за народните герои - антифашисти. Тогава разбрах, че вуйчо ми е бил убит от народния съд и че дядо ми и чичо ми са били в концлагери по времето на комунизма. Не само това сплотяваше семейството ни. И до днес най- добрите ми приятели са моите родители.

Бяха ни близки хора не от ЦСКА- символа на съветския ботуш и на червения терор в България. А от “Славия”, “Левски”, “Локомотив” - отбори отпреди девети септември. Майка ми е от Габрово, а родът на Москови е от Севлиево. Аз съм израснал на ул. “Добър юнак”. Срещу нас живееха двама луди, на края на улицата живееха други двама - имахме най-голямата концентрация на луди след клиниката на четвърти километър. Не знам защо, но лудите ме обичат. Освен луди имаше и музиканти. На ъгъла живееше Чочо Владовски, срещу него- Емил Димитров! Христо Кидиков беще наемател в нашата кооперация. Футболистите на Левски- Гайдарски, Жечев, Котков, също бяха наблизо. Катерехме се по дърветата като Тарзан, ритахме топка. Бяхме страхотни техничари. В Бразилия така е възникнал футболът - от градски мачлета.

- Защо тогава нямаме добър футбол?
- Защото един път топката ни падна в Перловската река и не можахме да я стигнем. Тя се вля в Дунав, мина през Босфора и стигна Средиземно море, пренасяйки нашите умения. Там я намериха италианците, французите или испанците и затова имат добър футбол.

- Патил ли си заради семейството си?
- Честно казано, не знам. Пътят ми не беше прав. Прескачах огради към сцената. Имах разпределение в куклените театри във Варна и Толбухин, но директорът на Смолянския драматичен театър Райчо Гьорджев ме взе там, за да работя при Юлия Огнянова. После започнах в общинския театър “Сириус” в квартал Красно село София заедно със Сашо Стоилов и Анета Танева - чудесни режисьори и приятели. После Стефан Янков ни взе с Мая в Младежкия театър, после пък с Пламен Тимев- Ганди направихме “Ла страда”.

Съсловието ни е построено от социалните инженери на бившата ДС. (Абревиатурата идва от “Дирекция на Страха”). Всеки знае къде, от кого и защо е поставен! Няма непоставен! Мен кой ме е поставил, не знам! Може би има “срамежливи милиционери”.

- Трепва ли ти сърцето, когато минаваш покрай “Ла страда”?
- Трепва ми, защото там са хвърлени много хубави спомени.

- Искаш ли да имаш свой театър?
- Искам театър, в който съставът да се сменя на всеки две години, за да не си омръзнем. И да пътуваме из театралните стилове.

- Не те ли обвиняват, че имаш големи изисквания към актьорите?
В Народния театър бяха наплашени, че съм избухлив и крещя. Но за всички работата ни беше удоволствие. Аз съм много нетърпелив - докато го казвам, вече искам да го видя. Само с един човек е ставало така - монтажиста от БНТ Малин Арнаутски. Докато му казвам как да монтира, той вече го е направил с копчетата.

- Имаш ли си правила?
- Когато съм с нова трупа, например в Германия, пускам на актьорите части от телевизионната поредица “Улицата” или от постановката “Ромео и Жулиета”. И по реакциите им усещам кой е объркан или затруднен. След това правя това, което ме е учила Юлия Огнянова - откривам изразните възможности на “куклата”. Как да я мръдна, че да изглежда уплашена, замислена, тъжна, весела. И в една колективна импровизация търся изразните възможности на артиста - по какъв начин би могъл да изрази различни състояния. За какво е най- подходящ. След това се впускаме в обсъждания, разговори, пийване. На маса и на вино много повече идеи идват, отколкото на сцената. А и този начин на работа бързо става любим на германците.
:clapping:
Николина Манчева
 
Мнения: 1399
Регистриран на: 17 Окт 2008, 22:57

Re: Изкуството като автотерапия, но не и за атавизирани рефлекси

Мнениеот Николина Манчева » 17 Апр 2011, 22:50

;)

Най-лесният начин да манипулираш един народ е като смачкаш неговата култура и образование.
Необразованият и глупав човек не ходи на театър, на кино, и се идентифицира единствено с телевизионните глупости, които гледа.
Оттук натам той струва едно кебапче на изборите.
Той е гладен.


КЛОУНИТЕ ВЪВ ВЛАСТТА ВЕЧЕ МЕ УМОРИХА

С актьора Малин КРЪСТЕВ разговаря Диляна Димитрова


- Г-н Кръстев, как оценявате играта на клоуните, които управляващите пускат от време на време в публичното пространство, за да отвличат вниманието от по-съществените проблеми?
- Сред управляващите има големи шоумени. Готови са и сълза да пуснат на национален празник, само защото ги дават по медиите. Не общувам с тези хора, те ме умориха.
Като че ли не останаха мъдри старци в нашата държава. Няма личности, зад които да застанеш безпрекословно. Всичко става все по-евтино, а лъжата - огромна. На народа започва да му писва и скоро ще тръгне да се събужда.
Понякога се чудя дали зад всички тези протести не седи някаква тайна грозна режисура... И все пак си мисля, че ако съм професионалист, ако спазвам гражданските права и закони, плащам си данъците, работя честно, нося отговорността към 50 деца в актьорската школа към театъра и всяка вечер излизам пред 500 човека в залата, без да правя компромис със себе си.
Ако всеки един човек върши това, което трябва, ние много бързо ще се оправим. Аз не крада. Не искам рушвети от зрителите в салона, не мога да кажа на някого: “Искаш ли да си кажа монолога? Дай 20 лева!” А много хора идват на власт, за да крадат.

- Защо не случваме на полезни играчи за каузата “България”?
- Много скоро и на Европа ще й писне от нас. Стамболов навремето е казал нещо, което важи и днес: “Българи не могат да управляват българи. Викайте човек отвънка.” Това не попречи на едни хора да го заколят пред ВИТИЗ на “Раковска”. Истините са едни и същи във времето. Номерът е да не повтаряме грешките си.

- Има ли политическа сила, на която симпатизирате?
- Не. Тотално съм обезсърчен от всичко, което се случва в държавата ни.

- А защо народът въобще не се съпротивлява срещу високите цени, срещу лошото управление, срещу лъжите?
- Хората се съпротивляват на всичко, което ги изкарва от къщите им. За 20 години преход властта у нас превърна българина в самотник, който си говори с телевизора. Много от зрителите си говорят и с нас - те в салона, ние на сцената. Имам чувство, че играем пред 4-годишни деца, които гледат Червената шапчица и й казват: “Не отивай там, вълкът ще те изяде.” Затворници пред телевизора. Сложи взрив пред апартамента на съседа си, да видиш колко от останалите ще излязат да видят какво става. Нито една врата няма да се отвори, но през шпионките могат да гледат хиляди очи. Те дори затова гледат най-слугинските предавания.

- Какво възпита лош вкус у българина?
- Най-лесният начин да манипулираш един народ е като смачкаш неговата култура и образование. Необразованият и глупав човек не ходи на театър, на кино, и се идентифицира единствено с телевизионните глупости, които гледа. Оттук натам той струва едно кебапче на изборите. Той е гладен.
На тях не им трябват хора като мен, които мислят и имат позиция. Затова нас ще ни държат още дълги години бедни. За 20 години преход стана точно това. Българинът изгуби речта си, изгуби понятието за себе си, изгуби критериите за добро, зло, красиво, грозно...

- Защо някои от най-добрите актьори се предадоха на евтините телевизионни смешки?
- Това сигурно е много личен момент при тях. Пред мен никога не е стояла дилемата театърът или телевизията. И ми е мъчно понякога, като гледам какво се случва с тези прекрасни актьори, защото театърът има нужда от тях.
Знаете ли какъв драматичен актьор може да е Любо Нейков. В един студентски филм двамата с него правехме откъси от Достоевски, аз бях Иван Карамазов, той - Смердяков. Вие не знаете какъв чудовищен актьор може да е той! Може би времето, може би машината телевизия засмука тези актьори по някакъв начин. Всеки сам решава нивото си.

- Как се отразиха делегираните бюджети на джоба на артиста?
- Още не са се отразили. В момента Министерството на културата дължи на Младежкия театър едни 150 000 лева, които сме спечелили от билети за първото тримесечие на годината.

- През януари беше въведен нов начин на финансиране в сценичните институции - държавата вече оставя театрите да харчат сами приходите си от билети. Вие, актьорите, не получихте ли премии над заплатите?
- През април трябваше да ги получим. Но все още ги няма, така че реформата реално все още не е започнала. Чух каква била реакцията на финансовия министър Симеон Дянков, като видял щатното разписание в един театър. Той казал: “Ами че това те го вземат на вечер!” Не може да си представи, че това са месечните ни заплати. Или е просто циник.

- Каква е вашата рецепта за оцеляване - да играете театър, но и в телевизионно предаване?
- Човек може да оцелее и само с театър. В момента аз играя в 11 заглавия на пет сцени. Така че съм пред инсулт. Така съм вече трета година. Не че съм алчен за роли. Напротив, търся текстове, които да ме провокират.
Проблемът е, че осиротяхме откъм режисьори, след като си отиде Коко Азарян, липсват личности в културата. И в продължение на един-два театрални сезона получих предложения, на които не мога да кажа “не”. Не мога да откажа среща с най-добрите театрали, защото нашата професия не се работи, тя се живее.
Ако спреш да се учиш и решиш, че си звезда, приключваш. Аз и на 80 да стана, ако Господ е ненормален да ме държи до 80, и оглупея, пак ще искам да се уча.

- Как вървят снимките на сериала на Магърдич Халваджиян “7 часа разлика”, кога ще го видим на екран?
- На нашия министър, на когото театърът му е в подем, сега се оказа, че и киното му е в подем. Не поради, а въпреки. Телевизиите в България изведнъж решиха да снимат кино. “Стъклен дом” вдигна много нивото, както виждам, вече и БНТ стартира проект, тръгна и “Софиянци в повече”, ние подготвяме сериал, който излиза през септември.
Актьорите у нас започнаха да не достигат. Не знам как се случи това. Може би самият телевизионен пазар го наложи. В Европа телевизиите предпочитат да излъчват в праймтайма собствена продукция. Не можеш да продадеш навън едно наше предаване като “Господари на ефира”. Защото съдържанието му се отнася за нашето общество. Докато един филм има огромен медиен пазар и можеш да му избиеш парите.

- Впускате се в новия спектакъл “Кола Брьонон” с такъв размах, който някак не подхожда за криза
- Българският театър в момента е на световно ниво. Въобще да не си правят илюзии някои хора, че в бедността си ще бъдем готови да правим компромиси. Никой в театъра не се пести. Не знаем какъв ще е успехът. Платното “Кола Брьонон” е огромно, желанието ни да разкажем един човешки живот по най-цветния, атрактивен начин е амбициозно и мисля, че сме намерили верния път.

- Помежду си актьорите в спектакъла се наричате “Шампионска лига”.
- Ами да,като искаш да играеш в “Шампионска лига” на театъра, трябва да събереш S класа актьори. Има едно велико изречение на Мавро (Стефан Мавродиев): “Трупа не се прави от трупове, тя се трупа.” 15 години вече съм на щат в Младежкия театър и виждам, че винаги сме били като семейство. Не че това чувство не съществува в другите театри, но тук някак след пожара и всички перипетии, които ни се случиха, хората са влюбени по особен начин един в друг, в работата.

- Вярно ли е, че театърът е в подем заради реформата, както твърди министърът на културата?
- Министърът каквото иска да твърди. Защо не върне времето назад да види, че прекрасни неща са се случвали и преди него, и преди реформата. Преходът в театъра е дело на една шепа мисионери. На хора, които се опитваме да съхраним актьорската хигиена. Хигиената въобще на понятието “култура” в тази държава. Оцеляваме независимо от всичко, каквото се случва.
Нашият “Кола Брьонон” може би е поредното представление, което ще препълни театъра. Нека сега министрите отговорят защо са пълни залите.


ВИЗИТКА

Роден е на 23 април 1970 г. в София
Завършва “актьорско майсторство” в НАТФИЗ при проф. Елена Баева през 1995 г.
Още като студент дебютира на професионална сцена във Военния театър
В момента играе в 11 спектакъла, между тях са премиерният “Кола Брьонон”, “Три сестри”, “Три дъждовни дни”, “Лазарица”, “Старицата от Калкута”, “Фрида”
Един от водещите на предаването “Господари на ефира”

Преподава “актьорско майсторство” в Школата към Младежкия театър

Носител е на “Икар” и “Аскеер”

Женен е за актрисата Станка Калчева, имат син

http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=858781
:tease:
Николина Манчева
 
Мнения: 1399
Регистриран на: 17 Окт 2008, 22:57

Следваща

Назад към Гостна

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта

cron