На тази дата...

Тук се дава възможност за оповестяване на материали, непопадащи тематично към предходните топици или със съответна извънпартийна и неполитическа насоченост, както и материали от областта на културата, изкуството, науката, представляващи интерес за широк кръг потребители. Топикът ГОСТНА е отворен за всички добронамерени интернет-ползватели

Re: На тази дата...

Мнениеот Николина Манчева » 06 Сеп 2019, 08:09

;)

ЧЕСТИТ ПРАЗНИК !


ПЕТЪР ДЪНОВ:

Българитѣ казватъ:
„Съединението прави силата.”

Тукъ липсва нѣщо.

Правилно е да се каже:
„Любовьта прави съединението, а съединението прави силата.”

Ако българитѣ искатъ работитѣ имъ да вървятъ добре, трѣбва да си служатъ съ цѣлия изразъ, а не само съ последния — съединението прави силата.

За да бѫдемъ силни като народъ, като вѣрващи, трѣбва да сме съединени въ любовьта.
Това съединение ще ни направи силни. "


Дали ще се обединим поне днес с Любовта си към България........


:clapping:
Николина Манчева
 
Мнения: 1364
Регистриран на: 17 Окт 2008, 22:57

Re: На тази дата...

Мнениеот Николина Манчева » 01 Ное 2019, 12:17

;)

ЧЕСТИТ ПРАЗНИК !

Народните жени будителки



Цвети Цанева







Когато честваме народните будители, мислим почти изцяло за смели, начетени, неспокойни и непримирими в каузата си...мъже. Портрети от стените, имена на улици, училища. Герои, които почитаме не само на 1-ви ноември. Левски, Ботев, д-р Петър Берон, Софроний Врачански, Георги Раковски, Паисий Хилендарски. И има право да е така. На мъжете е принадлежало публичното пространство, докато жените са властвали у дома - майки, домакини, пазителки на семейната памет.

“Но както е имало непримирими мъже, така е имало и непримирми жени. ”


Жени, които усещали в себе си повече сила и смелост от тази, която общоприетото за редно им е отредило. Будни девойки, които не желаели да следват предначертания им път, стигащ до портите на домовете им. Търсели са нещо повече, чувствали са се призвани, способни на нещо повече.

Малко се говори, малко се знае за жените будителки през Възраждането. Няма снимки, няма извори, документи. Известните жени в нашата история не се радват дори на грам от патетиката, която следва мъжете будители. Те оставят в сянка, просто защото не ги познаваме. Повечето от тях са били учителки - единствената професия, която е била приемлива и достопочтена тогава. Просветените, грамотните момичета толкова силно усещали силата на знанието и словото, че естествено ставали учителки на свой ред. Връщали се в родните си села, от които били откъснати години наред. Трудни години в чужди домове, далеч от дома и всичко познато, и започвали на свой ред да преподават, да организират учебен процес, да създават библиотеки, дружества, паралелки. Развивали благотворителна дейност, грижели се за общността всякак, както намерят за добре. Като жени.

“Защо е нужно това дълго въведение преди да ви запозная с три жени будителки? ”


Нужно е да се осветли темата така, че тя да не бъде в контекста на някакъв реваншистки псевдо-феминизъм. Нужно е тези имена просто да бъдат гласни, да се знаят. Техният принос не е толкова в дела, които кънтят в историята, дати, които знаем от детската градина, а в десетките грамотни деца в малките села из Родопа, Македония. Тяхната благотворителност за бедните и болни деца. Десетки литературни четения, празници, концерти, драматизации. Които може би не остават в масовите чествания на Деня на будителите. Но са тази брънка в общия процес на формиране на самосъзнанието, на грамотността, езика, народността, без която няма да има приемственост, няма да има тази масовост и постоянство във Възраждането и след Освобождението. Не само София, но село в Родопа, не само в центрове на Възраждането като Габрово, Русе, Пловдив, но и в Битоля. Там, където връзките са тънки, гръцкото и османското влияние - силно. Тайната надежда на всички тези чествания е, че някой, някъде, някое дете може да се вдъхнови. Някое момиче да усети близки тези будителки, да следва примера на техния дух в трудни времена, в чужбина, когато си мисли, че всичко е изгубено. Да знае, че е имало и по-трудно и безнадеждно, но някой там, тогава, не се е отказал лесно.


Изображение


Станислава Петкова Караиванова-Балканова е учителка в Битоля, Дъщеря на известната Неделя Петкова (Баба Неделя). Участничка в движението „Българска зора“, което е с просветна дейност, но поддържа и революционна. Станислава Петкова е родена в град Сопот и е братовчедка на Васил Левски по майчина линия. В 1872 година става първата българска учителка в Битоля. Отначало преподава в дома си на 102 момичета, но броят им расте, тъй като това са момичета на семейства, които държат да запазят българското си самосъзнание.

Именно гръцкото влияние в Битоля затваря училището й и тя, заедно с майка си, отиват да преподават в Охрид. Следват Воден, Солун, Крива паланка. Заедно с майка си ушива и извезва знамето на Димитър Беровски, организатор на Разловското въстание през 1876 г., което трябвало да подпомогне Априлското. Станислава Петкова съчинява за четата и песен, която посвещава на делото й:

“Я дойди при мене, българке.
Ела след мен, сестричке.
Облечи бела премена
да идем в гора зелена”


След Освобождението работи като учителка в Девическото класно училище в Кюстендил. По това време започва голяма бежанска вълна от Македония и Станислава подпомага бежанците в околността. Работи още като телеграфистка в Цариброд. Умира през 1926 г. в София на 68 г.



Изображение

Йорданка Филаретова - "Госпожата" е родена на 19 март 1843 г. в София. Йорданка расте в градска среда, в заможно семейство. Тя е първата софиянка, която хората нарекли "госпожа". Филаретова основава женското благотворително дружество „Майка“ и Женска гимназия - нещо като средно училище за вече грамотни девойки, които искат да продължат образованието си. Млада, будна, интелигентна, Йорданка е една от първите, които постъпват в новооткритото от просветния деец Сава Филаретов девическо училище в София. Двамата се женят, когато тя е само на 17. Вярна спътничка на съпруга си, тя продължава простветната му дейност и след неговата ранна смърт. Известно време живее в чужбина, но през 1869 г. се завръща в родния си град.


В София Йорданка Филаретова се чувства в свои води и разгръща огромна просветителска дейност - през 1869 г. по нейна инициатива в София се основава женското дружество „Майка“, имащо за цел да подпомага бедни деца, да отваря и поддържа училища, да държи сказки, да насърчава и подпомага желаещите да се учат. Дълги години Филаретова е председателка и ръководителка на дружеството. В този период (1869 – 1877) тя поддържа също финансиране на революционната дейност. Освен това, Йорданка Филаретова е пример за истинска гражданка и дама.

“Влиянието й е толкова голямо, че тя приема в дома си млади жени, които учи на обноски, ценности, изкуство и литература, мода.”


След злополучната кончина на Левски, когото е укривала в дома си, Априлското въстание и Освобождението, Филаретова продължава своята дейност. По време на Сръбско-българската война през 1885 г. изоставя дома си и става милосърдна сестра. Тя е първата жена в България, наградена с почетния знак на Българския червен кръст – „Голям червен кръст“. След смъртта и на сина й тя се отдава на благотворителност. С парите за образованието му през 1893 г. тя открива първото средно стопанско девическо училище, в което учат момичета от цялата страна, а на бедните дори им се поемат всички разходи.

През 1896 г. Филаретова се замонашава в Кремиковския манастир, завещава личните си имоти на Църквата. Основава благотворително дружество и продължава делото си - тя иска да открие приют за бедни и самотни възрастни хора. С приходите от построеното със събрани от нея пари "доходно здание" на пл. "Св. Неделя", тя финансира приюта. В него тя прекарва и края на живота си. Йорданка Филаретова си отива на 25 април 1915 г., на 72 години.


Изображение


Рада Казалийска е учителка в Родопа, поетеса, монахиня, родена на 8 юли 1821 г. в с. Райково, Смолянско. Баща й е търговец, който научава, когато Рада е на подходяща възраст, че в Карлово и Калофер са открити първите новобългарски училища. Той я праща в Карлово с ясната цел да изучи детето си тя да стане учителка в родния си край. Там училището е елино-българско и се води от даскал Райно Попович (1773-1853) - учител още на Петър Берон, Георги С. Раковски, Евлоги Георгиев, Ботю Петков, Гавраил Кръстевич и още много други. След завършване на четиригодишното си обучение при него Рада Казалийска отива в Калофер, където продължава двегодишен курс на обучение при даскал Ботьо Петков (1815-1869), бащата на Христо Ботев.

“И така, след всичките тези години, през 1842 г. Рада Казалийска открива в с. Райково първото класно училище в Родопа, в което се обучават и момчета, и момичета. ”


През 1845 г. отваря и вечерно училище, "Училище за черковен ред и славянско пение". Откакто започва учителската си дейност, на едва 21 години, Рада постепенно измества с български език наложилата се норма на гръцко ориентираното обучение, преподава и богослужебни църковно-славянски текстове. През по-голямата част от живота си Рада учителства в цялата Смолянска област. В напреднала възраст се включва и в организацията на Илинденско-Преображенското въстание, за която си дейност е арестувана, на 80 г., и попада в Одринския затвор. Когато все пак е освободена, тя приема монашество в Калоферския девически манастир. Умира на 14 декември 1907 г., на 86 години.

Рада Казалийска е известна и като първата българска поетеса - на нов български език и в смисъла на поетичното изкуство като такова. Запазени от сина й са няколко стихотворения, с едно от което ще завърша този разказ за невероятните жени будителки:

Благослови ме, майко

В часа на тежката раздяла,
кога езика ще мълчи
и сълзи, сдържани с мъка
ще тегнат в моите очи.

Вдигни над мен десница свята,
благослови ме, майко ти,
над моя път посред тъмата
лъча закрилен да блести.

Да не забравим идеала,
вкърмен на твойта чиста гръд,
и туй, което си ми дала,
да не покитя в прашний път.

Благослови ме - храбър войн
със себе си да бъда аз -
герой за подвизи достоен
та в онзи безпросветен час,

кога ме тъмна скръб обсеби,
припомнил име на жена,
на обич, майко, към тебе,
аз нека да не прокълна.

Източник на данните за Рада Казалийска е книгата на Мария Антонова: "Рада Казалийска. Първата новобългарска учителка в Родопите и първата новобългарска поетеса"

“Баба Неделя, Анастасия Димитрова, ЕВгения Бояджиева, още знайни и незнайни учителки, читалищни деятелки, общественички, които са се трудили и борили за идеала на българското слово, на грамотността, науката, добрината към бедните, но жадни за знания деца. ”

http://www.hera.bg/s.php?n=5225&fbclid= ... a55sdvo2so


:clapping:
Николина Манчева
 
Мнения: 1364
Регистриран на: 17 Окт 2008, 22:57

Re: На тази дата...

Мнениеот Николина Манчева » 10 Ное 2019, 14:34

;)

Отвратена съм от това,което гледам по телевизиите,чета по вестниците.
Тъжно ми е като слушам младите.


За това по свой си начин ще отбележа този ден.


110години от рождението на

ЙОСИФ ПЕТРОВ

Доайен на Седмото Велико народно събрание.

Председателства откриването му


Изображение







Йосиф Петров
– поет, учител, общественик.
С усмивка на уста, с папионка и елегантен костюм,
винаги целуващ ръка на дамите,
често говорещ в стих.


От 1936 до 1940 г. следва „Консулство и дипломация“ в Сво­бод­ния университет в София


В Германия харесал няколко качества у немците
– ред,
трудолюбие,
дисциплина,
точност,
чистоплътност...

След връщането си в България говорел за това пред приятели и познати. Искало му се тези качества да се прикачат някакси на българите и тогава нямало да имаме равни.
След 1989 г., когато бяха отворени досиетата,
на много места в неговото се споменава,
че се възхищавал от Хитлеровия режим – той, който беше един от най-големите антихитлеристи, антифашисти и антикомунисти.








Роден е на 14 май 1909 година в с. Чирен, Врачанско[1] в семейството на средни се­ля­ни.
Баща му Петър е бил кмет в родното му село. Майка му Пенка, макар и будна жена, останала неграмотна.
В семейството Йосиф е най-малко дете и единствено момче – има две по-големи сестри – Тонка и Мара. Израства в обич и разбирателство.
Основно образование завършва в родното си село.
Още тогава започва да се проявява талантът му, като създава стихотворни епиграмки, пише и малки стихотворения.

До 16-годишна възраст живее в родното си село, където завършва основно образование. След това в София учи в Средното механотехническо училище. През 1931 г. завършва школата за запасни офицери. От 1936 г. до 1940 г. следва
„Консулство и дипломация“
в Свободния университет в София (днес УНСС),
но по семейни причини не се дипломира.

Като учител по галванотехника е бил Хумболтов стипендиант в Германия през 1941–1943 г. През 1955 г. след Унгарските събития той е повикан уж за справка в Държавна сигурност и без съд и присъда е изпратен в концлагера на остров Персин. Годините от 1956 до 1959 прекарва в концлагера край с. Белене. През 1969 г. се пенсионира като учител.

След 10 ноември е избран от квотата на СДС във Великото народно събрание, където е доайен. Открива 7-то велико народно събрание[2]. Носител на орден „Стара планина“, почетен гражданин на София.



Започва да пише стихове на 16-годишна възраст. Първата си стихосбирка „Родна земя“ издава през 1939 г. Следват книгите „Под развети знамена“ (1944), „Селски и войнишки хуморески“ (1945), „Босилкова китка“ (1946), „Оранжева земя“ (1947), „Чорапът се разплита“ – комедия (1948). От 1948 до 1990 г. Йосиф Петров твори, но нищо не публикува. След промените от 1989 г. на бял свят се появява стихосбирката му „Вик от каторгата“. През 1991–1993 г. излизат още три нови стихосбирки – „Разпилени пъстроцветия“ (лирика), „Ти ли ме повика, мое родно село“ и „Смях и жлъч“ (хумор и сатира). През 1999 г. от печат излиза книжката му със закачливи стихове „Декамеронки като бонбонки“.

Общо има издадени 12 книги.



Читателю,

Мис­ля, че не ще ти е бе­зин­те­рес­но да уз­на­еш ко­га, къ­де и как са съз­да­де­ни тия сти­хо­ве. Те са сът­во­ре­ни без по­мощ­та на мо­лив и хар­тия в конц­ла­ге­ра на ос­тров Пер­син, край с. Бе­ле­не, меж­ду 1956 и 1959 го­ди­на.

Още в ки­ли­и­те на Дър­жав­на си­гур­ност, пре­ди да бъ­да из­пра­тен в кон­цла­ге­ра, аз нах­вър­лих в гла­ва­та си сти­хот­во­ре­ни­е­то „Клет­ва“. В ла­ге­ра го про­дъл­жих. Съз­да­дох го за ня­кол­ко дни, но пос­ле го до­об­ра­бот­вах и усъ­вър­шен­ствах по­ве­че от сед­ми­ца. Ко­га­то го при­вър­ших, ня­кол­ко дни си го пов­та­рях на­ум, за да го за­па­ме­тя не­заб­ра­ви­мо. По съ­щия на­чин след не­го се ро­ди­ха вто­ро, тре­то, чет­вър­то. Дъл­го вре­ме си пов­та­рях на­ум та­зи пър­ва чет­вор­ка, до­ка­то я за­пом­них трай­но. След нея за­поч­нах вто­ра, тре­та... до­ка­то стиг­нах 8 на брой през тре­та­та го­ди­на. И кол­ко­то по­ве­че ста­ва­ха, тол­ко­ва по-труд­но ми бе­ше, за­що­то тряб­ва­ше ден и нощ да ги пов­та­рям, а съ­щев­ре­мен­но да пра­вя по­ред­но­то. То­ва про­дъл­жи це­ли три го­ди­ни.

През те­зи го­ди­ни па­мет­та ми не е по­чи­ва­ла ни­то ден. Всич­ко се из­вър­шва­ше мъл­­ча­ли­во, тай­но, упо­ри­то. Съ­дър­жа­ни­е­то на вся­ко сти­хот­во­ре­ние свър­звах със заг­ла­ви­е­то му. Ка­жа ли си на­ум заг­ла­ви­е­то и съ­дър­жа­ни­е­то „рук­ва“ не­у­дър­жи­мо.

Сут­рин в тъм­но, ко­га­то тръг­вах­ме за ра­бо­та, до­ка­то стиг­нем до обек­та, аз прех­вър­лях през па­мет­та си ня­кол­ко сти­хот­во­ре­ния. При зав­ръ­ща­не от ра­бо­та про­дъл­жа­вах. Ве­чер, пре­ди да зас­пя, съ­що. Пов­то­ря ли пос­лед­но­то, вед­на­га за­поч­вам пак от пър­во­то. И та­ка – це­ли три го­ди­ни.

Случ­ва­ше се по­ня­ко­га да заб­ра­вя име­то на ня­кое сти­хот­во­ре­ние. То­га­ва ме об­зе­ма­ше лу­да тре­во­га. Но ето че из­вед­нъж заб­ра­ве­но­то име „чук­ва“ в па­мет­та ми и аз за­поч­вам са­мо то­ва сти­хот­во­ре­ние да си пов­та­рям ня­кол­ко де­сет­ки пъ­ти, за да не го заб­ра­вя ни­ко­га ве­че.

Ос­вен труд­ност­та по съз­да­ва­не­то и за­па­ме­тя­ва­не­то на сти­хот­во­ре­ни­я­та из­пит­вах и го­ля­ма мъ­ка, че не мо­жех с ни­ко­го ни­що да спо­де­ля, тъй ка­то там не зна­еш кой е до­нос­чик и кой не е. Вед­нъж, ка­то ра­бо­тех в грън­чар­ни­ца­та на ла­ге­ра, про­шеп­нах ед­но мал­ко сти­хот­во­ре­ние на май­сто­ра-грън­чар. На дру­гия ден ме по­ви­ка аген­тът на Дър­жав­на си­гур­ност и ме при­ну­ди да му на­пи­ша сти­хот­во­ре­ни­е­то. Аз, раз­би­ра се, му на­пи­сах са­мо две-три куп­лет­че­та, но въп­ре­ки то­ва той ме прати в кар­це­ра за три де­но­но­щия.

Чув­ство­то, че не мо­жеш да спо­де­лиш с дру­га­ри­те си съз­да­де­но­то, е вто­ри ад за ду­ша­та. До­ве­ря­вах се са­мо на све­ще­ник Хрис­то Мин­чев от Сви­щов, кой­то бе­ше мъл­ча­лив и со­ли­ден чо­век, а и сам бе­ше пи­са­тел, ав­тор на ня­кол­ко дра­ми.

В края на тре­та­та го­ди­на сти­хот­во­ре­ни­я­та ста­на­ха 32 и до­пъл­ни­тел­но две по­е­ми. За­дър­жа­не­то им в па­мет­та ми съз­да­ва­ше го­ле­ми труд­нос­ти. За­то­ва се до­ве­рих на ед­но мом­че, зе­ме­дел­че от Ста­ра За­го­ра. Каз­ва­ше се Же­льо Ел­ке­нов и ра­бо­те­ше ка­то зи­дар на но­вос­тро­я­ща се зат­вор­ни­чес­ка сгра­да. С не­го уго­во­рих­ме един план. Аз тряб­ва­ше да на­ме­ря на­чин да за­пи­ша сти­хо­ве­те си на от­дел­ни хар­тий­ки, а той да за­зи­да бур­ка­на с хар­тий­ки­те в сгра­да­та. Ка­зах му: „Ти си млад. Ра­но или къс­но ще из­ле­зеш. Ко­га­то ня­ко­га вре­ме­на­та се про­ме­нят, ти ще дой­деш тук и ще из­ва­диш бур­ка­на. Аз мо­же да не съм жив то­га­ва!“

Но да­де Гос­под и в края на 1959 г. на гру­пи ни ос­во­бо­ди­ха. При зав­ръ­ща­не­то си вкъ­щи пър­ва­та ми ра­бо­та бе да се ос­во­бо­дя от не­по­сил­ния ду­хо­вен то­вар. Свър­зах сти­хо­ве­те с бе­ли­те лис­то­ве хартия и ги пог­ре­бах под зе­мя­та. След три­де­сет­го­диш­но прес­то­я­ва­не там, ед­ва се­га, ко­га­то вре­ме­на­та се про­ме­ни­ха, въз­кръс­на­ха и те. И ето че са ве­че в ръ­це­те ти. Ще бъ­да щас­тлив, ако чрез тях съм ус­пял по­не мал­ко да се до­кос­на до ду­ша­та ти и съм съ­бу­дил тво­е­то съп­ри­час­тие към теж­ка­та съд­ба на не­вин­ни­те жер­тви.

Ав­то­рът




На 10 ноември 1989 г. пада правителството на Тодор Живков.
Макар и с дворцов преврат, промяната е налице.
Това събитие се отразява изключително възраждащо върху Йосиф Петров.
На 25 ноември същата година в дома му на бул. „Христо Ботев“ 34 се събират 38 стари земеделци, последователи на Никола Петков и Димитър Гичев, и възстановяват БЗНС „Никола Петков“.

Назначават 5-членно временно ръководство: Никодим Попов, Милан Дренчев, д-р Сиво Чапаров, Иван Гинчев и Йосиф Петров, който е кум на Милан. Впоследствие на конференция на БЗНС „Никола Петков“ през 1991 г. най-младият от тях – Милан Дренчев, е избран за председател. БЗНС влиза в редиците на СДС и участва в първите свободни избори, които Комунистическата партия манипулира. СДС вкарва в Парламента 144 депутати. Откриването на 7-то Велико Народно Събрание е на 10 юли 1990 г. във Велико Търново.


Като най-възрастен народен представител Йосиф Петров открива първото заседание с поетичното си слово:


Уважаеми госпожи и господа народни представители! Уважаеми господа дипломати и гости!

Щастлив съм, че на мен се падна високата чест тук, в старопрестолния град Велико Търново, да открия първата сесия на Седмото Велико Народно събрание на нова България.

Това Велико Народно събрание е повикано от историята да излее темелите на новата българска държава. То е призвано да изработи основния закон – Конституцията, която Конституция да бъде отправната точка към създаването на една нова, свободна, независима, демократична и правова българска държава с един свободолюбив, трудолюбив и благоденстващ български народ. Задача колкото отговорна, толкова и благородна. Задача трудна, но постижима.

Като ви приветствам с „Добре дошли!“ в старопрестолния град, аз ви пожелавам добра воля, здрав разум и високо съзнание за изпълнение на великата задача.

Към нас са устремени днес милиони погледи, мисли и надежди. На нас разчита цял един народ. Затова нека се покажем достойни следовници на бележитите наши предци – законодатели, които преди 111 години на същото това място създадоха забележителната Търновска конституция, която блести с крилато свободолюбив и светъл демократизъм.

Още веднъж „Добре дошли и ползотворна работа!“



Започва усилена парламентарна работа. Макар и над 80 години, Йосиф Петров е винаги на линия, взима дейно участие в заседанията.

За своята обществена и литературна дейност Йосиф Петров получава орден „Стара планина“ I степен и е удостоен със званието „Почетен гражданин на София“.
За зла участ самите ордени бяха откраднати от апартамента му на „Раковски“ 137. Представил се за журналист човек го посетил
и незрящият Йосиф Петров с отворени обятия го посрещнал в дома си, без да подозира намеренията на крадеца.

Но честните и добри хора винаги са доверчиви. Такъв е животът.



Умира на 16 октомври 2004 г. в гр. София.


:clapping:
Николина Манчева
 
Мнения: 1364
Регистриран на: 17 Окт 2008, 22:57

На тази дата е Никулден

Мнениеот Любомир Вучков » 06 Дек 2019, 14:04

Днес православният свят чества празника на Свети Николай Чудотворец!
Честит празник на всички празнуващи, наздраве им и да почерпят - всеки кога, как и с какво може!
Специално внимание отделям на нашата модераторка - Николина Манчева! Голяма признание и уважение заслужава тя, защото е незаобиколим жалон на демокрацията, борбен дух, с неизтощим стремеж да утвърждава СИНЯТА ИДЕЯ тук, във нашия Форум и в групите на Фейсбук
Да ни е жива и здрава и дълги години да ни радва със своите постове, информации и коментарии!
Нека Свети Николай Чудотворец да бди над нея, да я закриля и насърчава за нейните добри дела!

Изображение
Изображение
ИВАНЕ, ЗАЩО ТОГАВА НЕ МИ ПОВЯРВА, ЧЕ ДСБ ЗАГИВА?
А СЕГА СИ ПРАВ, ЧЕ ДЕМОКРАЦИЯТА НЕ ТРЯБВА ДА СЕ АПЛОДИРА, ТЯ ТРЯБВА ДА СЕ ЗАЩИЩАВА!
!
Аватар
Любомир Вучков
 
Мнения: 980
Регистриран на: 20 Окт 2008, 12:08
Местоположение: София, България

Re: На тази дата...

Мнениеот Николина Манчева » 23 Дек 2019, 12:30

: ;)

ДНЕС Е НЕГОВИЯТ РОЖДЕН ДЕН.


ЖЕЛАЕМ МУ ЗДРАВЕ !

Изображение


:clapping:
Николина Манчева
 
Мнения: 1364
Регистриран на: 17 Окт 2008, 22:57

Предишна

Назад към Гостна

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта

cron