Изкуството като автотерапия, но не и за атавизирани рефлекси

Тук се дава възможност за оповестяване на материали, непопадащи тематично към предходните топици или със съответна извънпартийна и неполитическа насоченост, както и материали от областта на културата, изкуството, науката, представляващи интерес за широк кръг потребители. Топикът ГОСТНА е отворен за всички добронамерени интернет-ползватели

Re: Изкуството като автотерапия, но не и за атавизирани рефлекси

Мнениеот Николина Манчева » 22 Фев 2013, 14:56

;)

Криза
Димчо Дебелянов, 1908г.

Шум се дига, шум до Бога,
шум и крясък, шум и бяс,
цяла София в тревога -
... ... ето кризата у нас.

Шефове дебели, мазни
край палата се въртят,
с новини разнообразни
вестникарите крещят.

Тоз погалил, тоз зарязал,
тез ще дойдат! Не! Онез.
Входът някому показал,
другите поканил днес.

Всички ощ неуморими
три нощи веч как не спят.
Мигат ли и пред очите им
все се кокали въртят.

Ходят, питат като в съне,
не усещат глад, ни мраз.
Всички днес са кат на тръне -
ето кризата у нас.

Само ние хич нехаем
със оръфаний балтон,
само ний не щем да знаем,
че в червения салон

разни планове се сплитат
зарад нов за нас ярем...
Хатовете там се ритат,
ний "магаретата" мрем!.


Идеята не е моя
аз само я споделям тук с вас

http://www.facebook.com/dimitar.iliev.900

Изображение

:clapping:
Николина Манчева
 
Мнения: 1410
Регистриран на: 17 Окт 2008, 22:57

Re: Изкуството като автотерапия, но не и за атавизирани рефлекси

Мнениеот Николина Манчева » 14 Мар 2013, 19:34

;)

Теди Москов:

НАШЕТО ПОКОЛЕНИЕ ОСТАНА НА ДЪРВОТО, А СЕГАШНОТО НИ БРУЛИ


Изображение

Теди Москов
снимка:Булфото



Всеки мой спектакъл беше протест в младостта ми - умело забравен от колеги и политици,
каза Теди Москов пред Фрогнюз.
Сподвижниците му днес са назначени на добре платени длъжности.


Интервю на Ренета Попова

- Ако оприличим гражданските протести на пиеса, какъв театрален жанр й подхожда? Как оценявате действието - професионално, интересно, хаотично, наивистично...?

- Не можем да омаловажим протестите до пиеса. Би могло след време те да станат повод за написване на пиеса. За жалост, не се случи обратното - съвременна пиеса да стане повод за протест…

- А участващите актьори? Събуди ли се стадото?

- Няма участващи актьори, нито режисьори, нито певци, нито композитори. Имаше ги веднага след 10.11.1989 г. и тогава свършиха доста работа. Може би, защото не им плащаха! „Вземи панелите, трабанта, но въздуха ми остави…“ (куплет от култовата песен "Развод ми дай" на Асен Гаргов - символ на синия протест - б.а.) И „Цариградско шосе“ беше пълно до 4-и километър на митинга против БКП.

- Режисьорите умело ли ни водят през сценария?

- Кажете ги кои са, явно знаете. Когато едно море е развълнувано, няма сценарист, нито режисьор! Флагът, който се вее, обаче е черен. „Спасителите“ ще ги разберем дали са професионалисти, когато почне „давенето“…

- Симпатизирате ли на някои от героите на протестите?

- Симпатизиране е доста елементарно да се каже. Умират хора. Чувствам вина - не заслужавам който и да било да се жертва за мен.

- Вие протестирате ли? Срещу какво?

- Протестът ми е отдавнашен и самотен. Сподвижниците ми се назначиха на добре платени длъжности. А в младостта ми всяко мое представление беше протест, умело забравен от колеги и политици. А в младостта ми всеки протест бе забраняван. Това също така умело го забравиха всички.

- Оптимист ли сте за България?

- От това не зависи нейното бъдеще.

- Постиженията на кабинета „Борисов” често бяха измервани в километри асфалт. Подобри ли се „настилката” в театъра през последните 4 години?

- „Настилка“ и „театър“ са две несъвместими понятия. А същността на театъра се изразява в това да оцелява при всякакви условия. А салоните са пълни…

- Какви са отзивите за вашата балканска "Шекспир чорба", както сам наричате спектакъла си „Ричард III”? В кой момент разбирате, че пиесата ви се е получила така, както желаете?

- Не съм го нарекъл така, това беше в някакъв предрекламен напън, който смятах, че няма да се публикува, но както винаги става, бе публикуван зад гърба ми. Нарекох спектакъла си „комикс“. Я си вижте сами отзивите в интернет! А вестник „Телеграф“ лъже - никога половината зала не си е излизала с освиркване от мое представление. Ако това стане, няма да го приема фатално, а ще ходя да си търся публика. Или ще се върна при германската. От професионалистите получих отзивите, за които съм се надявал. Според тези, на които държа, „Ричард“ е най- хубавото ми представление. Сред изразилите това мнение освен колеги има лекари, инженери, приятели и врагове. Има и едни интересни хора, които се възмущават, че „това не било Шекспир“. А кое е Шекспир? Смятам, че самият той е нямал отговор на този въпрос. А ако някой отиде на спектакъл на афиша, на който пише „Комикс“ и „50 процента Шекспир, 50 процента Москов“ и се възмущава, че не е съвсем Шекспир, е все едно да прочете в менюто на ресторант „Лозови сарми“, да си ги поръча и да се възмути, че са сарми и че са лозови, когато си ги получи. Или да отиде на спектакъла „McBeth“ и да се възмути, че не е „Макбет“. Извод: Въображението винаги дразни, най-вече тези, които го нямат.

- Като майстор на осъвременяването на класически произведения, мислите ли, че то е важно, за да звучи една пиеса актуална?

- Зависи кой как разбира актуалността и злобата на деня. А Ричард е немислим без осъвременяване. Бих го направил в историческия му контекст само ако публиката, преди да го гледа, живее една седмица без парно, електроуреди и телефони в средновековен замък.

- Има ли потенциал в „Харлем клатенето”? Ако Ричaрд III ни беше съвременник, щеше ли да се включи?

- Хич не ме интересува!

- Основателен ли е натискът срещу учителя от Пловдив, организирал „Харлем шейк” с учениците си?

- Всеки педагог има право сам да си избере методиката. Аристотел е обучавал учениците си в движение, разхождайки се с тях между дърветата. А от учениците му само на Александър Македонски не му тръгна в учението, скъсват го и той, като Хитлер, скъсан в художествената академия, започна да отмъщава, поробвайки половината свят.

- Винаги има разногласие между поколенията. В днешно време различаваме ли се с нещо?

- Моето поколение остана „на дървото“. Следващото слезе от клона, на който ние се люлеем, и започна да ни „брули“… Ще ни консервира в буркани и складира в мазетата. Веско Бранев (известен писател, режисьор и сценарист - б.а.) каза, че е време да отстъпим диригентската палка на следващите. Засега не виждам никой, който се е престрашил да го стори, а съм пред огледалото.

- По-тъп или по-умен е зрителят сега, сравнен с този от 90-те години?

- Никога не възприемам зрителя за тъп. Щях да правя по-бавни спектакли. Що ви е толкова груб езикът!? Освен това „тъп“ не е константна величина - винаги има възможност за поумняване…

http://frognews.bg/news_52462/Tedi_Mosk ... _ni_bruli/
:clapping:
Николина Манчева
 
Мнения: 1410
Регистриран на: 17 Окт 2008, 22:57

Re: Изкуството като автотерапия, но не и за атавизирани рефлекси

Мнениеот Николина Манчева » 14 Мар 2013, 19:45

;)
Христо Бойчев:

ВСИЧКИ СМЕ ПРЕЦАКАНИ

Изображение

Христо Бойчев


Протестите ни са селско въстание на граждани.
Селяните са едни и същи навсякъде: знаят какво искат, но не знаят как да го постигнат,
смята известният български драматург Христо Бойчев.


Христо Бойчев е един от тримата най-играни съвременни драматурзи в Европа – Бойчев, Сигарев и Ясмина Реза. Пиесите му са играни от Сахалин до Нова Зеландия и от Северния полярен кръг до Южна Африка. Роден в с. Орловец, а не Аглавец, както го копират навсякъде. Световен победител на конкурс за драма на Британски съвет, Член на «Петровската академия за наука и изкуство», основана от Петър Велики и почетен гражданин на Полски Тръмбеш.

През 1996 е кандидат за президент и спечелва само 100 000 гласа. Смята, че е провален от вицепрезидента си Иван Кулеков.


Христо, днес, 5-ти март, ставаш на 63. Честит рожден ден.

Мерси. Да ти се връща.

Смяташ, че Кулеков те е провалил на изборите. Как стана това?
Ще питаш Кунева след изборите. Той сега е при нея.

Какво ще стане, ако от въздуха сред протестиращите на Орлов мост падне контейнер с помощи, както в твоята пиеса „Полковникът птица” падна в една лудница?
Вероятно ще се провали лозунгът от Орлов мост „НАРОД В ЕДИНСТВО”. Ще почнат масови сблъсъци, особено пък ако в контейнера има алкохол...От лудницата не изключвам никого от нас.

Този твой сюжет с лудите, които всъщност са по-нормални от тези извън клиниките, не се ли повтаря досадно често?
Формите на масова лудост са описани още по френските революции. Основният извод е обобщен в израза „Докато мъдрите се намъдруват, лудите се налудуват.”. После се питаме позор ли е или слава?

Има ли характерни черти този български бунт?
Да. Селско въстание на граждани. Горят юргана заради бълхите.

Какво друго е характерното за селските въстания?
Що питаш мен, ти от къде си?

Нали уж сме вече в Европа?
Селяните са едни и същи навсякъде: знаят какво искат, но не знаят как да го постигнат. И отстрани изглежда, че не знаят какво точно искат. Иначе и селяните и гражданите искат винаги едно и също– хляб и справедливост.

Автентична ли ти се струва патетиката на някои от водачите на протестите?
На водача първо трябва да му вдигнеш опашката, да видиш дали не е овца.

Може ли обществото без политиците, каквито гласове се чуват?
Не . Такова общество няма. Нито човешко, нито животинско, както знаем от Оруел. И при животните има йерархия, което си е чиста политика. И то по-добра от нашата: не съм чул до сега стадо да излезе на бунт. Дори и тия, които предлагат общество без политици, вече са в някаква степен политици, и то български... А българския политик винаги го командват отвън.

Само държавата ли е виновна за отчаянието и бедността?
Държавата и някои хора, по тарикати от другите. А също така и някои други държави...

Каква е разликата в илюзиите на социализма и на демократичното общество?
Не знам. Но който е преживял комунизма, ще преживее и демокрацията. За народи говоря, не за личности. За личности е обратното – имам предвид тебе, мене и тия, които четат интервюто.

Героите на протестите стават ли за герои на литературни произведения?
Само Слабаков, ако се подстриже. Сега става само за образ на таласъм. Баща му по-ставаше на млади години.

В Гърция, Франция, Италия и другаде протестите са яростни, има сблъсъци с полицията, счупен глави, ранени, а тук няколко драскотини свалят властта. Защо?
Въпрос на интелигентност на нацията.

Можем ли да се наредим до „белите държави”?
Ако ни пуснат, да. Може и да ни пуснат за контраст.

През последните седмици по улиците се скандира „мафия мафия”, но това протест срещу истинската мафия ли е?
Фалшива мафия у нас няма. Тя ни е единственото истинско нещо. Мафия е срастване на власт със престъпност. И ако опиташ да ги разделиш, ще се разделяш и ти с властта, както виждаш.

Какво прави, според теб, организираната престъпност по време на протестите, с какво се занимава?
Следва си интересите, какво друго да прави?

Възможно ли е мафията и определени политически кръгове да вкарат свои хора в първите редици на протестите?
Не само възможно, а и неизбежно, ако имат интерес.

Те ли предизвикаха оставката?
Не знам, но всички от „наблюдаваните” дела я искаха като манна небесна. Нали затова протакаха делата колкото може? И до един се обявиха за политически жертви. Може и някой да е, но чак пък всички е прекалено...Трябва чувство за мярка все пак...
За тях това сега е огромен шанс.

Смяташ, че протестът бе употребен?
Всички протести се употребиха от 89-та до сега. Народът не получи дори и част от това, което очакваше.

И сега ли?
Да. Откраднаха им протеста и ги прецакаха. В това число и тебе и мене. Сега обикалят като улави край кухите институции, защото вече няма реална власт, която да притискат и с която да преговарят. Всички сме прецакани.

Абсолютно всички?
За народа говоря.

А опозицията?
И тя. Отнеха и най-благодатните последни месеци за негативна кампания. Сега се мъчат да внушат, че протестът свалил ГЕРБ, за да качи тях, но не могат нещо да се разберат. Сега служебното правителство ще тушира негативния вот и Борисов пак може да се върне на кон, макар и не бял. А при тази криза и при силна опозиция си гола вода.

Какво мислиш за програмно правителство, както искат протестиращите?
Президентът не може да задължи никого с програмно правителство. Но и програмно правителство не може да насрочи ВНС в срок от два месеца, защото има поне 6-7 месеца процедура, а опозицията дава зор за избори, за да не се забрави оставката.

Да допуснем че това стане и имаме ВНС. Ще променили то конституцията?
Едва ли. За това трябва 2/3 мнозинство, а не го виждам. Тая конституция я гласуваха БСП и ДПС като мнозинство тогава и едва ли искат да я променят. За другите партии не знам, но тия две са достатъчни да блокират промяна.

Какви са дефектите на сегашната конституция според тебе?
Основния дефект, не само според мене, е в глава 6-та „Съдебна власт. Там пише, казано по-разбираемо, че адвокатът на държавата не е длъжен да и дава отчет за дейността си. Този „адвокат” на държавата се нарича ПРОКУРТУРА.

У нас прокуратурата и следствието са независими...

Нали за това няма годни доказателства. Те са само морално отговорни (който е морален). Кажи ми има ли адвокат на този свят, независим от клиента си, освен защитникът на държавата ни? Така България от 23 години е лозе без истински пазач. И държавността ни също.

Вероятно има и морални прокурори?
Несъмнено. Но, бидейки независима, прокуратурата в действителност е и политически незащитена. Така, че един почтен прокурор би бил един самотен воин. Затова нашите главни прокурори се изказват много виевато и философски по съвсем конкретните проблеми. Като Чичовците на Вазов, дето отвътре искат, а отвън не смеят.

Такава промяна ще решили проблема?
Сто процента едва ли, но поне ще можеш да извикаш прокурора на петъчен контрол. А в тежки ситуации пък парламентът може да му окаже политическа подкрепа. Между другото дори и в Русия главният прокурор се назначава от парламента.

Да се върнем на протеста. Има ли там все още някакъв полезен ход?
Според мене само един. Да проведат срещи с основните политически сили и да принудят всяка една да обещае писмено, че в следващия парламент:

1. Ще инициират ВНС

2. Ще променят Конституцията



Има ли шанс за такъв консенсус?
В този момент никой няма да смее да откаже, щото губи точки. Сега е момента. Болен се атакува на легло. Изтърват ли момента, после ще ги хванат за шушляка тия наши партии.


Няма да стане бързо ...
Бързият успех е от сатаната...

Като стана въпрос за партии, адекватно ли са политиците в тази ситуация?
Как адекватни? В шок са. Момчетата с качулките им смениха сценария. Само Борисов, като инстинктивен политик, за 8 часа, си промени решението да не дава оставка и се измъкна с минимален негатив.

Като казваш „инстинктивен политик” да не го обидим?
Не. В никой случай. При Борисов и Стоичков инстинкт и интелект са неделими.


Има ли истински елит в България?
Малко сме. Аз, ти...Айде, ще добавим и Веско Маринов, че ми е градски и приятел. Той има и философски песни. Ако съм пропуснал някого, да се обади да го включим.

Има ли място днес за творци като Ботев, Вапцаров, Смирненски, Гео Милев, Захари Стоянов, Каравелов?
Пропускаш Бойчев?

Да. Разсеях се. Извинявай. Днес, по-скоро няма такава духовност и вяра като тяхната, иначе всяко време e с поетите си.



Въпросите зададе Огнян Стефанов

http://frognews.bg/news_52189/Hristo_Bo ... retsakani/
:clapping:
Николина Манчева
 
Мнения: 1410
Регистриран на: 17 Окт 2008, 22:57

Re: Изкуството като автотерапия, но не и за атавизирани рефлекси

Мнениеот Николина Манчева » 09 Апр 2013, 19:39

;)



ДА ЖИВЕЕ ЧАЛГАТАААААА!




СНЕЖАНА ЖИВКОВА

Вече съм споделяла с вас за този творец.


Прочетете това интервю:


ЗА ПСЕВДОЖИВОТА, ЛИПСАТА НА МЕЧТИ И БЪЛГАРЩИНАТА КАТО ДИАГНОЗА


В свръхвремето на яловата претенция

Автор Симона Георгиева


Изображение


Изображение


„Галерия на живия човек и неговите характер и усещания, в нея едни излагат, а други просто се излагат. Място, където хората не само да разглеждат и купуват, но и общуват, спорят, смеят се, пият и танцуват. Място, където изкуството е празник. Място, което не търси само погледи, а намира усмивки“. Изненадващо това място се оказва в София, България. Място замислено като много повече от продавалница на картини, място, което дава надежда и оптимизъм, че в страната ни вирее и друг арт освен чалгата, че още има млади и вдъхновени хора, които мечтаят за изкуство, таланти и общуване със себеподобни. Мястото е галерия „Снежана“, създателката му е Снежана Живкова:


Какво се случва там, във вашето място?
Случваме изложби,
пърформанси,
представления, спектакли, куклен театър, концерти,
премиери на книги, поетични четения,
танци, прожекции,
курсове, ателиета, практики,
дискусии, подкрепяме каузи...

Защо създадохте това място, на кого му трябваше?
Исках и мечтаех, борех се за това уютно, приветливо пространство, да споделя и участва в сбъдването на съвременното артистично търсене. Необходимо и важно е да се подкрепя свободното, самородно отношение към артистичните форми. Исках да бъда едно такова убежище, платформа, портал, през който да се открехва полетът на този фантастичен феномен, наречен „живо изкуство“. Предоставих широчина и простори за нуждата на човешкия дух и разум. Чрез събитията исках да превърна галерията в място за срещи, себеопознаване, опознаване и запознаване. Исках да помогна и за приемствеността между поколенията и между всички видове изкуства и изразни средства.


В момент на криза, намират ли хората утеха при вас и ли смисъл от това място?
Изкуството не дава утеха. То разкрива един по-дълбок и необятен свят за духовността и отчасти за разума на човек.

Лесно ли е да поддържаш едно такова място работещо?
Не. За да работи едно такова място е нужно двуетапно финансиране. Първият етап покрива абсолютния минимум на неизбежните разходи. Вторият създава и развива, и именно това прави мястото работещо. Първата година беше задоволителна, следващите две са на ниво и под ниво битовизъм. Разбрах, че за да оказвам подкрепа, аз от своя страна също се нуждая от нея.



Какви хора се събират тук?
При нас може да дойде и идва абсолютно всеки - от клошар до сноб, от дете в количка до човек, който вече се движи с бастун. Според мен обаче въпросът не е в това кой идва, а кой остава.

Как Ви се отразява това, което се случва извън рамките на красивия свят на галерията, имам предвид отчаянието на хората навън?
Натъжава ме разрушителната сила на отчаянието. Натъжава ме липсата на интелигентност у човека, с която да се справя и адаптира към дадена ситуация. Натъжава ме постоянството у хората да се взимат прекалено на сериозно, да живеят по начин, който предполага да са безсмъртни, да хабят усилия в грешните посоки на живота, да се погубват между противници , докато вярват, че на финала може да има победител. Ако човек успее истински и дълбоко да осъзнае, че е имал невероятният шанс да се роди, ще започне да пази този скъп подарък, не чак до толкова зависим от обществените норми и постоянното вменяване на лъжливи нужди и потребности за щастие. Натъжава ме, че всичко това го има и в рамките на галерията.
В този смисъл – кому е нужно това място и изкуството като цяло
Изкуството не е необходимост, то е свободен избор. Необходимост е храната и лекарството, изкуствата са избор. И от тук бих добавила, че изкуството е свобода, защото изборът лежи в основата на свободата. Сигурно ще ме попитате дали свободата е необходимост! Свободата е дадена по рождение, но я губим все повече навлизайки в живота.

Участвали сте като гол модел за много художници и фотографи. Провокирате ли живота или той вас?
Провокацията е взаимна, любовта също. Аз съм от хората, на които много от хубавите неща им се случват с лекота, но за сметка на това пък други въобще не се случват.

Предполагам, че не се вълнувате от политика, но каква политика трябва да водим самите ние за развитието на българското изкуство?
Да, вярно е, не се вълнувам от политика, която не се вълнува от мен. За съжаление обаче трябва да призная, че благоденствието и развитието на изкуството до голяма степен е именно резултат на държавната политика и благоволението на богатите хора… Днес обществото не е образовано за стойностите в изкуствата (голяма част, смея да твърдя е на елементарно ниво), и именно това невежество обезличава до погубване културата. Няма ги структурите и институциите, които да култивират и възпитават, да приобщават, да показват една друга естетика и ценности. Авторите пък от своя страна живеят именно в това време на позволена и толерирана некадърност и непрофесионализъм, като задоволяват и се отпускат върху ниския критерий на консуматора. И така се губи смисъла.

През годините ми беше много трудно да осъзная и да се примиря с факта, че нямаме добро изкуство и добра публика. Така самото общество дава път и живот на посредствеността и кича, което обаче не е резултат само на невежество, а на лично светоусещане, нагласи и философия. Говоря за онова "арт", което плъзва от тротоарите на Александър Невски и продължава, за да се захване с неумолимите си пипала за галерии и всякакви жалки изложбени пространства. Онова "арт", две за пет, подредено в магазините за един лев, до които стигаш по разбитите плочки на същите тротоари. Онова "арт", което в супермаркета, докато си избираш дамски превръзки и паста за зъби, изскача помежду рафтовете в целия блясък на грижливо опакованата си златна рамка. И по-натам също, до пластмасовите туби с минерална вода и бира, и там, между киселото мляко и салама… можеш да си купиш картина и да я закачиш до телевизора, в хола или в някое от безкрайните празни полета на фантазията си, докато пиеш ракия и си чоплиш мръсното под ноктите. И ако това е от народа за народа някак съм склонна да го преглътна. Но то е и у т.нар. „ арт елит“… Живеем в свръхвремето, на хиперактивност, безплодно самочувствие и ялова претенция.

В този ред на мисли как ви изглежда успехът по български?
За мен успелият човек е този, който може да се радва на живота и да се чувства добре в кожата си и извън нея. Също този, който може и има с кого да споделя радостите, а не драмите и черногледствата си. Успял е и този, на който всяка осъществена мечта му е стъпка към следващата. Това са резултати на личната философия и качества, които не зависят от географските ширини. Успехът като финансовото благополучие и положение в България е абсолютно постижим в рамките на икономическите възможности на страната. Имаме дефицит на хора, не на пари. Възможностите ги предизвикват самите хора. Българинът не може да мечтае, не може да отвори съзнанието си и да позволи нещо хубаво да му се случи. Идеята да спечелиш шестица от тотото не е мечта, а пълна липса на фантазия и бездарие. Българинът има и друг проблем – всичко му е псевдо. Псевдо елит, псевдо среди, псевдо култура, псевдо патриотизъм, псевдо състрадателност и благородство, псевдо работа, псевдо живот... Българинът е дяволът, който се изживява като Бог.

Мислите ли за емиграция?
Не. Това е все едно да ме попитате дали мисля да приема приятелите си у съседите, а не в собствения си дом.

Кажете нещо обнадеждаващо, дайте съвет на хората, които ще прочетат това интервю?
Обичайте и уважавайте първо себе си, така ще можете да обичате и уважавате другите. Пазете хората, които обичате, защото това е най-ценното, което някога ще имате и което можете да загубите. Всичко останало се мени. Радвайте се, че имате небе и слънце.



Разгледайте дейността на галерията тук:

http://www.facebook.com/groups/galerias ... p_activity


А сега вижте какво написа днес Снежана:


Снежана Живкова

Скъпи приятели, в изкуствата и извън тях,
с голямо съжаление ви съобщавам, че галерия Снежана, в края на месец април, затваря врати.
Дълбоко съм признателна и благодаря на всички, които бяха съпричастни и даваха живот на това пространство.
Малко сме. И не е сега времето да задържаме изгубеното, прекратявам тази агония.

До някога, някъде другаде...




Това се случва днес в Родината ни.

Аз наричам Снежана един наш съвременен будител,
на което тя се усмихва.

:clapping:
Николина Манчева
 
Мнения: 1410
Регистриран на: 17 Окт 2008, 22:57


Re: Изкуството като автотерапия, но не и за атавизирани рефлекси

Мнениеот Николина Манчева » 09 Юни 2013, 14:41

;)

Александрина Пендачанска:
Защо сме толкова кьопави?

Изображение

Александрина Пендачанска е родена през 1970 г. в София, дъщеря е на оперната прима Валери Попова и музиканта Иван Пендачански. Завършва Националното музикално училище с профил “Пиано и пеене”. От 1989 г. досега пее в най-големите оперни театри по целия свят. Календарът е запълнен до сезон 2015-2016 г. През 2009 г. дебютира като писателка с книгата Da сapo. Омъжена е за журналиста Найо Тицин, имат две дъщери.


- Г-жо Пендачанска, въпреки че по-голямата част от живота ви преминава извън България, вие следите отблизо политическия живот у нас. Какви са усещанията ви за това, което се случва след изборите?
- През последните 23 - 24 години дадох много любов, страст и надежда за бъдещето ни. Затова никога не съм вярвала, че до такава степен ще се отчая и ще загубя интерес.

- И вече не следите събитията у нас?
- Допреди няколко години всеки ден се информирах какво се случва. Знаех имената на всички министри във всички правителства. Бях вманиачена и побъркана и се интересувах много повече от приятелите ми, които постоянно живеят в България.

- Какво се случи, та изгубихте интерес?
- В един момент усетих погнуса. От постоянното потапяне в караниците на едни гадни хора с други гадни хора ми стана непоносимо. И след целия този разпад и погнуса си казах, че вече не мога да вземам страна. Престанах да имам за кого да се боря.

- Дълги години подкрепяхте ДСБ и Иван Костов.
- Аз и сега ги поддържам. Но виждам, че това няма особено значение. Уморих се от тази маргиналност.

- Това, че в днешния парламент няма дясна партия, какво означава?
- Това е трагедия. Никога не съм предполагала, че най-адекватна и най-нормална ще ми изглежда социалистическата партия. В крайна сметка днес там виждам политици, които са моделирани, възпитани и обиграни. Хора, които се занимават професионално с политика и парламентаризъм и които се държат адекватно. Това се отнася за БСП и за по-голямата част от ДПС.

- Имате ли надежда в правителството на Пламен Орешарски?
- Нямам основание да имам по-малко надежда и вяра в това правителство отколкото в предишното.

- Излизането на хората на улицата през зимата социален взрив ли беше, или бунт на гражданско общество?
- При нас нещата винаги са се случвали вследствие на социални недоволства. Същото бе през 1990-1991 г. и през 1996-1997 г. Гражданското чувство у нас все още дреме. Ние не излизаме да защитим свободите си или по-слабия, който има нужда от подкрепа. Излизаме да се борим, когато не можем да си платим тока.

Въпреки това се зарадвах, че хората отново се събудиха. После, за съжаление, това беше овладяно. Това, което чувам да се говори, че се купуват протестиращи, е чудовищно. Какво означава - "ще ти докарам 10 000 човека"? Преди това беше немислимо. Всеки, който е бил по площадите през 1997 г., знае, че това го нямаше. Да, имаше провокатори с камъни, но десетки хиляди хора излизаха със свободната си воля.
Знаете ли какво все още ми дава надежда? Че 2,5 млн. гласоподаватели нямат за кого да гласуват. На тези избори те останаха вкъщи. Очевидно има необходимост тези хора да получат своето представителство. Т.е. има естествена празнина в дясното политическо пространство.

- Кой ще я запълни? Ще се роди ли нещо ново?
- Няма как да не се роди. Това е естествен процес. Аз виждам, че има дясно мислещи хора в различните формации - включително и в ГЕРБ, и при Меглена Кунева, и в НДСВ, и в това, което остана от СДС. Огромната част от хората, разбира се, са в ДСБ.
Когато говоря за дясно мислещи хора, в никакъв случай нямам предвид партийни функционери или апарата на тези партии. А за онези, които са на втори и трети план. Тези хора някак си трябва да разберат, че трябва да са заедно. Трябва да имаме нормално ляво и дясно, както във всяка цивилизована модерна страна, защото това, което се случва в момента, е някаква подмяна.

- Какво точно се случва според вас?
- Държавата е превзета от огромен октопод - финансово-икономически и политически. От него трябва да се спасим. Налагат се едни и същи лобита и интереси. Дали ще ги защитава един или друг човек, няма значение. Интересите остават и са на едни и същи групи. Единственият начин да се разбие този модел, е да се случи нещо истинско и спонтанно, което не е дирижирано от сценарии. Както навремето се роди СДС. Зная, че и в СДС не всичко е било спонтанно, но енергията на този 1 милион хора на Орлов мост не е била дирижирана (на първия голям син митинг през 1990 г., когато според различни оценки се събраха между 300 000 и 600 000 души, б.р.).

Тази енергия не може да бъде контролирана. Но за да се стигне дотам, трябва да протече естествен процес. Вече толкова много няма накъде, че оттук нататък предстои да се изтласкваме. Може би след тези избори за пръв път имах усещането, че няма накъде повече да затъваме. След като гледах Волен Сидеров, си казах: “Просто няма накъде”. Уморих се, защото се убедих, че нищо не зависи от нито един свестен човек. А трябва да си дадем сила и да повярваме, че нещо зависи от нас.

- Трябва ли отново да се връщаме към пушенето в заведенията?
- Докато ние водим дебат за пушенето, някои хора в тези дни най-вероятно са си уредили сделки за милиони. По принцип аз съм против ограничаването на какъвто и да е вид свобода. Смятам, че няма проблем да има заведения и за пушачи, и за непушачи. Но е факт, че във всички цивилизовани европейски страни и в Северна Америка въпросът е решен кардинално - не се пуши на закрито и точка. Според мен обаче пушачите също имат права и не виждам причина да няма заведения и за пушачи. Ако на някого му е неприятно - да не ходи там. Въпрос на елементарен баланс, какъвто човек прави вкъщи.

- Като майка на две дъщери, смятате ли, че е добре децата да тръгват задължително на детска градина на 4-годишна възраст?
- Аз съм против това да е задължително. Майката трябва да избере какво да прави, ако не може да се грижи сама и ако няма баби и дядовци, които да помагат. Според мен най-добре е майките, които имат възможност, да се грижат за детето си, докато тръгне на училище на 7 години. Детето няма как да не се социализира рано или късно. А тези години, които то прекарва в семейството си, повече никога не се връщат. Тръгне ли на училище, детето изчезва от къщи.

- Обикновено пътувате с децата си. Не е ли твърде изморително, нямате ли намерение да пуснете корени в една държава?
- Ако говорим за постоянно живеене, то това е Париж, където учат децата. Пътуването наистина изморява много, но аз скоро ще остарея и до дълбока старост, надявам се, никой не може да ме мръдне оттук.

- Ще се върнете в България?
- Никъде другаде извън България не бих искала да живея. Рано или късно ще се върна. Тук съм по-щастлива откъдето и да е другаде. Въпреки всичко.

- А децата ви?
- Децата ми не искам да се връщат. Казвам го съвсем откровено. Искам да гледам тук внуците си. Да ми ги водят в България, да си имат своята българска баба, която ще ги учи да четат и пишат на български.

- Драмата на нас, българските родители е, че хем искаме децата ни да не са тук, хем да са около нас.
- Въпросът е, защо не успяхме да си направим от този рай, с който сме облагодетелствани, добро място за живеене? Защо сме толкова кьопави? Дори не можем да оценим какво имаме. А в историята ни е имало поколения, които не са съжалявали, че са се върнали и са съумели да оползотворят знанията си.

Чудех се откъде да започнем, защото всичко е толкова разбито, и стигнах до следната мисъл. Това, което всички искаме и което ни обединява, е децата ни да са по-добре. Да знаят повече от нас, да са по-умни от нас, да са по-успели, да са по-богати, по-красиви, по-интелигентни. Ако започна да се занимавам с политика...

- Има ли такава вероятност?
- Не ми се вярва да се случи. Но аз бих тръгнала с образованието, възпитанието и създаването на българи, които заслужават да живеят тук.

- Наскоро споделихте, че в деня, в който се прощавахте с приятеля си от детските години - актьора Чочо Попйорданов, е трябвало да пеете.
- Пях и три дни след като почина майка ми. Това е неописуемо тежко. Загубите и разделите са нещо, с което не се научих да се справям лесно. И най-вероятно никога няма да се науча. Но едно нещо разбрах - всичко се понася. Така сме устроени. Човек много може да издържи, да не дава Господ. Така е устроен, че да може да продължи, ако поиска.

- Има ли нещо, с което не можете да се справите, което се изправя пред вас като стена, която не можете да пробиете?
- Нося убедеността, че всичко, което ни се случва в живота, е въпрос на наше желание. И че силата, ако я искаме, е заложена в нас.

- Има ситуации, в които силата ни е така смачкана, че не можеш да я извадиш от себе си.

- Има. Но след време тя се акумулира и ако дадеш право да живее, тя ще надделее.

- Преди концерта ви в четвъртък в НДК казахте, че ако нещо хубаво трябва да ни се случи, то няма как да ни подмине.
- Сигурна съм, че хубавите неща ни се случват с лекота. А когато нещо лошо трябва да се случи, то става независимо от нас.

- И не можем да го предотвратим?
- Зависи. Може би лошото повече може да бъде предотвратено. Опитвам се да се науча да престана да се боря толкова много с нещата, които не могат да се случат.

- С какво например?
- Имаше един музикален агент, с когото много исках да работя. Насилвах нещата, насилвах ги, и в крайна сметка стигнах до него, но не се получи.
В друг случай никакво усилие не бях направила. Само трябваше да се появя и щрак с пръсти - стана.

http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=2039931
:clapping:
Николина Манчева
 
Мнения: 1410
Регистриран на: 17 Окт 2008, 22:57

Re: Изкуството като автотерапия, но не и за атавизирани рефлекси

Мнениеот Николина Манчева » 16 Юни 2013, 18:24

;)





Богдана Карадочева:

ТЪГУВАМ,ЧЕ ХОРАТА НЕ ОЦЕНИХА ИВАН КОСТОВ


Богдана Карадочева


Костов за мен продължава да е най-големият политик. Той беше единствената истинска опозиция, казваше истините. Най-големият български политик!
Костов е личност, тъгувам, че хората не го оцениха.
Той им каза да не чакат някой да им даде, а сами да се борят.
Това не беше оценено. Българите са свикнали от комунизма все да им се дава.
Страшно глупаво и опасно за демокрацията ни е личност като него да е извън активната политика.



Богдана Карадочева не се нуждае от представяне, защото е легенда в естрадата ни. И все пак ще отбележим, че хитовете, които е създала, са вечни и ще се слушат с удоволствие още десетилетия.

Поводът да направим това интервю е наближаващият рожден ден на славната певица, както и фактът, че тази година се навършват 50 години от началото на сценичната й дейност. Гостувахме в уютния й дом в центъра на София и за пореден път се насладихме на нейната аристократичност. За съжаление в определени моменти тонът на разговора ни беше минорен, защото Богдана не скриваше мъката си, че в парламента вече го няма любимия й политик Иван Костов.

- Г-жо Карадочева, наближава рожденият ви ден – 19 юли. Решили ли сте вече къде и с кого ще го отпразнувате?
- Изобщо не съм мислила. Важното в, че на 12 юни внукът ми има рожден ден. На моя празник къде и с кого ще седнем да изпием по едно вино, няма никакво значение, както казва Едит Пиаф, за нищо не съжалявам и бих повторила отново живота си по същия начин.

- Работите ли върху нещо ново в момента?
- Да, замъчила съм едни песни от месеци. Не знам обаче дали има публика за тях, те са по-сложни като текст, като хармония. А много се опростачи народът ни… Мислех да са готови през лятото, но няма да стане. Най-вероятно през есента ще видят бял свят.

Това е дълъг процес, през който се работи и мисли.

Богдана Карадочева и Иван Костов

- От 14-годишна сте на сцената. Тази година се навършва половин век от началото на творческата ви дейност. Ще има ли юбилеен концерт?
- Не, няма да правя юбилеен концерт. Не обичам юбилеите. Концертът според мен трябва да е нещо много голямо, с оркестър, балет, осветление, а не само да отбиеш номера. Трябват и спонсори, тоест налага се да се моля на някого, а това няма как да стане.

- Майка ви е искала да станете оперна певица…
- Да, така е, това й беше мечтата. Всичко е съдба на този свят. Кандидатствах в музикалното училище, но промениха приема за певци, тоест вече да не е от 8-и, а от 9-и клас. Тогава отидох на тези прословути концерти на Вили Казасян в зала БИАД, промени ми се мисленето и съдбата и реших, че това е моята пътечка.

- На първия ви афиш сте Богдана Иванова. Защо?
- Съдбата на моя баща беше много нелепа – абсолютно невинен е убит в комунистически лагер. Вили Казасян дойде при мен и ми каза: „Знаеш ли, подшушнаха ми, че е по-добре да не се казваш Карадочева, за да имаш успех“. Иванова е бащиното ми име. Един ден обаче се събудих и си казах „Каква Иванова съм аз, аз съм си Карадочева!“. Отидох при Вили и му заявих: „Няма от какво да се срамувам и не ме е страх от нищо! Това е моето име и моят път! Ако стане, стане!“.

- Песните ви не остаряват. Каква е формулата?
- Дори сега много млади певци се опитват да правят кавъри на песните от моето поколение. Ние работехме по стихове на поети. Хората казваха, че на нашите песни са се влюбвали, разлюбвали…

Това е заради таланта на авторите. Композиторите и поетите, аранжорите ни винаги са били на ниво, талантливи хора. Песните ни стигаха до публиката, бяха послание.

- С коя песен влязохте за първи път в студио?
- Първото ми влизане в студио беше с песента на Силви Вартан „Тази вечер аз съм хубава“. Направих я и тръгнахме на турне. Там забелязах, че хората я харесват и я пеят. По онова време нашите песни много се пускаха по радиото. Сега не е така. От моя двоен албум има песни, които никога не са звучали в ефир. Това е безотговорност за мен. Не може да притежаваш един такъв фонд и да не го използваш. Голяма част от тези песни са записвани в радиото, били са поръчка на радиото, минали са през комисии и подбор. Не знам дали друга държава се лишава така от богатството, което притежава. Говоря за песните на моето поколение.

В чужбина хората ценят талантите си а в България се говори само за години – този е стар, онзи е млад. Какво е това?! Може да си стар и да можеш, както и да си млад, и да не можеш!

- Имате ли архив от песните си?
- Да, но не знам къде е. Малко съм разпиляна. Преди три години, когато издадох сборния си албум, помолих в „Балкантон“ да ми издирят песните, които съм записвала през кариерата си. Оказа се, че имам над 500. Беше ми много трудно да избера от тях 42.

- Голяма приятелка сте с Васил Найденов. Често ли се виждате?
- Напоследък за съжаление не се виждаме често, но се чуваме редовно. Той много пътува.

- Продължавате ли да играете белот?
- Не, откакто Бъни (Брян Иванов – б. р.) си отиде от този свят, не играя. Без него не ми е интересно. С Бъни беше вълнуващо, ставаха скандали. Сега е скука…

- Били сте близка приятелка и с Тодор Колев…
- Да, с него правихме едно знаменито шоу в „Новотел Европа“. Всяка вечер всичко беше резервирано. Събитие! Имахме и турнета заедно. Когато си с хора като Тодор, Васил Найденов, Емил Димитров, е събитие.

- От кога работите с поетесата Маргарита Петкова?
- Над 30 години. Маргарита е страхотна, кръстница съм й в църква. Тя е романтична, гневна, неподчинена, градска. Не е много музикална, но е схватлива и страшно я обичам. Прочетох едно нейно стихотворение в списание „Септември“ преди много години и двамата със Стефан я издирихме. Оказа се, че е женена в Долна Митрополия. Намерихме я и оттогава работим заедно. Това между нас беше химия.

- Пели сте песни и по стихове на Елисавета Багряна. Разкажете за разговорите си с нея.
- Първият път беше забележителен, обади ми се по телефона. Гласът беше много нежен, представи се, че е Елисавета Багряна. На мен ми се подкосиха краката.

Тя ми благодари, че пея нейните стихове и го правя прекрасно. Ставаше дума за песните „Унес“ на Тончо Русев и „Любов“ на Вили Казасян. Много се развълнувах от разговора. Елисавета Багряна е вечната и святата, тя да ми се обади по телефона беше голяма чест за мен. Втория път Багряна ми звънна и ме покани на нейна среща с почитатели. Отидох. Там беше безумно красива, макар и на години. Благородството и вътрешната красота са най-важни, дори човек на 100 години, ако е морален и почтен, е невероятно красив!

- Сключвали сте 3 брака, но никога не сте се омъжвали в бяла рокля…
- Така е. Нито един от браковете ми не е бил плануван. Но и никога не съм мечтала да се видя в бяла рокля. Дори сега си мисля, че младите не се женят, защото се притесняват от ритуалите. Със Стефан Димитров бракът ми обаче е църковен. Впрочем стана съвсем случайно и това. Дори Стефан тогава нямаше сако и Бебо, кумът ни, му даде. При нас нещата са хаотични.

Със Стефан Димитров

- От колко време сте даедно със съпруга ви Стефан Димитров?
- Според мен са повече от 100 години. И двамата сме своенравни, но за музика сме на едно мнение.

- Какво е в състояние да ви разстрои?
- Всичко. Разстройва ме това, че съм частичка от тази нация, от тези хора, които постоянно говорят един срещу друг. Това ме смазва. Непрекъснато се обиждат! Баба ми едно време казваше, че в една къща, в която има кавги, се случват лоши неща. И в една страна, в която има кавги, няма как да се случат хубави неща.

Не може да има такъв негативизъм и да се говори така срещу хората. Всеки човек е една вселена, всеки има сърце и душа.

- Какво мислите за политическата обстановка в момента?
- Аз съм „синя“ и в момента нямам представителство в Народното събрание.

Богдана Карадочева и Васил Найденов

- Тъжно ли ви е това, което стана с Иван Костов?
- Страшно ми е мъчно, болна съм направо. Има една елегия за Костов в страницата на Евгений Дайнов. Костов за мен продължава да е най-големият политик. Той беше единствената истинска опозиция, казваше истините. Най-големият български политик! Странен ми е изборният резултат, защото много хора казват, че са гласували за Иван Костов. Къде изчезнаха тези гласове?! Къде отидохте, хора?! Мъчно ми е за България. Костов е личност, тъгувам, че хората не го оцениха. Той им каза да не чакат някой да им даде, а сами да се борят. Това не беше оценено. Българите са свикнали от комунизма все да им се дава. Страшно глупаво и опасно за демокрацията ни е личност като него да е извън активната политика. Умните хора, интелигенцията, нямат свое представителство в този парламент. Това не беше се случвало, откакто дойде демокрацията.

- Костов е много и безрезервно обичан, но и много силно мразен. Защо част от българския народ го намрази?
- И аз не мога да ги разбера хората!

Иван Костов измъкна държавата от тинята в която беше потънала, забравено ли е това? Той вдигна България на крака. Благодарение на него влязохме в Европейския съюз и НАТО. Пак той спря всякакви нашествия на косовари у нас. Обвиняват го за приватизацията, но без нея не можеше, през комунизма ли се работеше, както трябва?! Крадеше се тогава, включително и от ТКЗС-тата. В момента земята пустее, не се раждат деца… Всичко това е от комунизма.

- Чухте ли се с Костов след изборите?
- Написах му съобщение и той ми отговори.

- Аут ли е Иван Костов от политиката?
- Надявам се, че не е. Може би няма да се върне така, както сме свикнали да го виждаме, като партиен лидер, но ще има хора, които ще съветва, понеже той е с много акъл и няма друг като него.

- Да разбирам ли, че не бихте подкрепили друг политик освен него?
- Засега не бих, не и докато вярвам и се надявам, че Иван Костов може да бъде пак фактор в политиката. Други партии не могат да ме приласкаят. Аз съм последователна и в този живот съм решила кого подкрепям.

- Меглена Кунева също не влезе в парламента…
- Е, и?!

- Преди време съпругът ви Стефан Димитров я подкрепи…
- Стефан отиде на учредителното им събрание. Той не е бил член на партията им. И двамата с него сме много любопитни.

- Какво е мнението ви за скандала с подслушването?
- Това е едно безобразие. Някога си казвахме, че дадено нещо не е за по телефон. Сега дойде същото време. За съжаление в България се вдига много шум и след това нещата се замазват. Дано истината излезе наяве и виновниците за това посегателство срещу личния живот на хората бъдат наказани.

- Текат усилени ремонти на бул. „Витошка“, където живеете…
- „Витошка“ е моята любима улица. Изсякоха няколко кестена пред мен и плаках за тях. Текат ремонти, но никой не се сеща да напръска с вода и да не се вдига прах. Това за съжаление вече не е моята улица, това е някакъв просташки мегдан. Канят се да правят и фонтан, и чешма. Нямам думи…

ВИЖ ВИДЕОТО:




http://senzacia.net/%D0%B8%D0%BD%D1%82% ... 0%B0-46882
Николина Манчева
 
Мнения: 1410
Регистриран на: 17 Окт 2008, 22:57

Re: Изкуството като автотерапия, но не и за атавизирани рефлекси

Мнениеот Николина Манчева » 21 Юли 2013, 15:42

;)

Моята слабост

ТЕДИ МОСКОВ


Изображение

- Какви са ви впечатленията от протестите в момента? Струват ли ви се инсценирани, или на хората вече просто им е писнало от актьорското майсторство в парламента?
- Във въпроса се съдържат два ваши отговора като подточки, от които да си избера. Само тези възможности ли ми давате? Махнете си подточките и тогава ме питайте. А и не обиждайте театъра, като използвате понятията "инсценировка" и "актьорско майсторство"! Обиждате също и протестиращите, а извисявате политиците, превръщайки ги в творци на театъра. Театърът е храм, парламентът не е такъв.

- Вие излязохте ли да протестирате?
- Протестирам не по улиците, а с поведението си, с работата си, а и с материалите, които пиша по вестниците. Включих се в групата на интелектуалците, загрижени за състоянието на Едвин Сугарев. Също като тях настоявам за конкретна позиция на президента по случващото се в страната. Той единствен все още не е загубил доверието на хората.

- Комици или трагици виждате сред политиците?
- Не виждам политици.
По-скоро кукли. Сред куклите виждам марионетни и механични, навити с ключе, кукли. Спомням си една много интересна куклена карикатура - Господ водеше куклата на дявола, а дяволът - тази на Господ...

- Те сякаш са загубили връзка с реалността, но... вие виждате ли алтернатива на това правителство?
- Стига с тая алтернатива! Все едно да се търси алтернатива на едно заболяване с друго. Вие каква алтернатива виждате на гнойната ангина!? А ако някой се "развежда", невинаги трябва да си е намерил "любовница" преди това!
Учудва ме обаче, че столетницата не си "чисти мухъла",
нали си има младежка организация, и тя ли се е родила с татуирани петолъчки на...?

- Промените след протестите от 1989 и 1997 г. оправдаха ли очакванията ви?
- Вярвах, че комунизмът си отива-а-а. Но комунизмът си остана-а-а, най- вече в капитализма като скрит хляб в кюфтетата. "Назначи си" капиталисти.
А капиталистът се прави сам, никой друг не може да го направи. В това е смисълът на този строй - "естествен подбор"! Така че капитализмът днес не съществува и ние се оплакваме от нещо, което го няма. Честни комунисти пък не се появиха.
Социалисти дори не се появиха. Наричащите се така празнуват конгресите си от времето, когато са убивали невинни хора, дошли на молитва в църква... И от времето, когато са вкарвали в концлагер други хора само заради това, че срещу тях е написан донос. Вкарвали са и доносника, ако не си е написал доноса.

Изображение


- Късно ли е да търсим справедливост за престъпленията на комунистическия режим?
- Мисля си напоследък, че латинският език може да се използва като "извинителна бележка" за мръсни думи. Например "пенис" звучи научно за разлика от трибуквения му синоним - този, който започва с "к", и този, който започва с "х"! Същото важи и за
тоталитаризъм - "омекотител" за издевателства над човек!
Гаврещите се с нас си умират да казват тоталитаризъм или тоталитарно минало за гадостите, които извършваха! Касапите не са "тоталитаристи"! Пробват да ни внушат, че са вършели нещо "латинско", научно, антично, неизбежно дори.
Лошото е, че успяват да го постигнат сред младите - те нямат спомени. Ако обаче потърсим справедливост, ще заприличаме на тях.
На шега бях предложил всички бивши членове на БКП да бъдат глобени по 1 лев
Или да ходят 2 седмици на селскостопански бригади, без да им се плаща за това... или да се явят на принудителен изпит по история - "Зверствата на комунизма", а от оценките им да зависят размерите на пенсиите им. Скоро изумен чух от един млад прокурор, че реституцията е била грешка!? Отнемането на имуществото той не отчиташе като грешка - какво се чудим на съдебната система, ако представителите й са със сходни убеждения! Комунистическото право за разлика от римското се подчиняваше на презумпцията за виновност!? "Всеки е виновен до доказване на противното"!?


Изображение


- Трябва ли България да приеме закон за лустрацията за агентите от ДС? Има ли нужда от подобни мерки в изкуството?
- Вече е късно! В изкуството пък това не е от особено значение. Ние си ги знаехме доносниците още от време оно. Трябваше обаче да отделят доносника от агента. Подлецът няма нищо общо с разузнавача! Освен това напоследък си мисля, че в понятието "държавна сигурност" не е упоменато коя е държавата. Това позволява на сътрудниците й да се разгърнат в международен мащаб, без да можем да ги укоряваме!

- Кои са най-големите пропуски и грешки, допуснати в изкуството от министрите през последните 24 години?
- Липсата на какъвто и да е бюджет за култура. В България той е най-ниският в света!? Тук "нисък" по естествен път се превръща в "низък"!

- И въпреки това продължавате да творите в България. Какво ви задържа тук?
- Засега трупите на Варненския куклен театър и на театър "Зад канала". Също така артистки като Мая Новоселска, Светлана Янчева, Ирини Жамбонас, Жорета Николова, Илиана Коджабашева и Христина Караиванова и... Нарочно не слагам мъже, че те са по-обидчиви, ако пропусна някого.

- Вредна ли е олигархията за културата?
- Вредно е патологичното желание за печалба в подпомагащите театъра и телевизията.

- Обществото израснало ли е с годините, или по-скоро деградира?
- Протестите доказват, че е израснало. А малкият процент гласували на последните избори - че не е! Една част деградира, друга расте. С други думи, обществото "се люлее"...

- А успяхме ли да станем европейци?
- Питайте европейците! Иначе нашите оркестри свирят химна на Европа великолепно. Но за "пустите клисурци, станали московци, а панагюрци - донски казаци", е много трудно да станат каквото и да било друго.

- Какво ви провокира да отговорите на критиката на Гергана Пирозова за пиесата ви "Ричард III"?
- Защо всички се чудят на нещо толкова обикновено като отговор на критика! Естествените неща у нас будят учудване! Повечето театрали ме обвиняват, че съм паднал до нейното ниво. Може би е така.
Но недоумявам, че човек като нея, чел толкова много за театър, може толкова малко да го усеща!
Тези, които приемат обвиненията й, че съм допринесъл за евтината телевизионна комедия, създавайки артисти за нея, нека гледат отново "Улицата".
А за бозавия един и същи износен виц, който постоянно използвам: търсих го в 14-те си серии на това тв шоу - не можах да го намеря. Търсих го и в 50-те си постановки в кукления и драматичния театър в България и Германия - няма го и там. Не го открих нито в игралния си, нито в документалния си филм. Открих го в нейните едни и същи статии срещу мен.

- В писмото пишете, че цел на спектаклите ви е да дразните съсловието. Защо?
- Невъзпитано е да дразниш старец, грозно е да дразниш луд, лошо е да дразниш куче, опасно е да дразниш тигър и тъпак, а да дразниш театрално съсловие, е необходимо. То е твърде кротко. (за творчеството му става въпрос).

- Само у нас или и в другите държави е така?
- Ако ме командировате да проверя, ще ви кажа. Ще ми трябват една-две години...

- В провокацията ли се крие успехът на едно представление?
- В провокацията се крие по-скоро неуспех. Провокацията винаги е насочена към единици.

- На базата на личен опит ли стигнахте до този извод, или са ваши наблюдения?
- На базата на базата на артистите в Ахтопол. Не е шега, а метафора. Повечето артисти не желаят да рискуват в нещо непроверено. А и публиката не иска да ги вижда в друго амплоа. Театралните провокации имат публика за около 10 представления. Засега най-успешна с публиката моя провокация е "Едно малко радио" - моноспектакъл на Мая Новоселска.

- Наскоро взехте голямата награда на Друмевите театрални празници "Нова българска драма"с "Недоразбраната цивилизация". Чувствате ли се удовлетворен, когато трудът ви е оценен?
- Най-удовлетворен се чувствам, когато ме спират хора по улиците! Когато ме спират катаджии - не!

- Какво се случва, когато ви спират катаджии? Помага ли ви това, че сте известен?
- Нямам намерение да коментирам - да си играеш с КАТ, не е полезно за умерените нарушители на правилника за движение.

- А как се чувства един творец, когато е неразбран?
- За такъв ли ме смятате? Благодаря! И "неразбран", и "творец" са комплименти у нас.

- Какво ви предстои занапред?
- Във Варненския куклен театър работя над "Професия лъжец, или какво ми хрумна, докато четях "Джелсомино в страната на лъжците" от Джани Родари". Има ли нужда да казвам, че "страната на лъжците" прилича на една позната нам държава...

http://www.168chasa.bg/Article.asp?ArticleId=2139536
:tease:
Николина Манчева
 
Мнения: 1410
Регистриран на: 17 Окт 2008, 22:57

Re: Изкуството като автотерапия, но не и за атавизирани рефлекси

Мнениеот Николина Манчева » 07 Апр 2014, 12:14

;)

КАК КЕВОРКЯН
ПОКАНИ ПИСАТЕЛЯ КАЛИН ТЕРЗИЙСКИ ВЪВ ВСЯКА НЕДЕЛЯ
И
ГО ОТПРАТИ



Изображение


Калин ТЕРЗИЙСКИ
От профила на писателя във фейсбук



"Пред мен минаваха генерали и политици. Аз чаках.

Но после дойде и самият Кеворкян и се извини.
Каза – ми не можахме да сварим да те включим. Нямаше време за тебе.
Жалко. Звънни – каза той – през седмицата,
да те почерпя.


Нима ако беше поне малко уважаван човек, щяха да си позволят да ти съсипят неделната вечер и да те отпратят така безгрижно?
Ако беше бивше ченге или настояща мутра?
Политик?

Ама ти си български писател , какво си въобразяваш?
Ако беше мутра или политик – да очакваш внимание, да се надяваш на уважение…,
но сега –
просто забрави!"



Тези дни, в неделя, бях поканен в предаването "Всяка неделя". Да коментирам случая в Лясковец. В миналото бях психиатър и ме канят за такива неща. И аз не отказвам. От една страна съм мек и сговорчив човек и не обичам да разочаровам хората или да ги затруднявам с откази. От друга страна ми се струва, че е важно да взема позиция по проблеми, засягащи болни, объркани, ощетени и унизени хора. Каквито са, да речем, психично болните. А в Лясковец ставаше въпрос именно за душевно болен човек.

Да, чувствах се длъжен да взема отношение. Пък и Кеворкян е прочут журналист и аз изпитвам респект към него. Дете и глупак съм и изпитвам респект към всеки по-известен. Нямам оправдание за това, но мисля, че повечето българи приличат на мен.
Писателят Калин Терзийски

Така че се съгласих да отида. Да дам малък принос за хуманността. Защото винаги се опитвам да защитавам хуманни ценности. В защита на слабите. Понякога се съмнявам в ползата от това. Понякога ми се струва, че това - моето - си е чисто лицемерие. Та нима не е ясно на всеки умен и циничен човек, че е по-добре да се държиш добре не със слабите и унизените, а напротив – да си в добри отношения със силните и преуспелите? Та нима всъщност всеки не прави именно така? Повечето принципни и мъдри хора, които познавам, именно така и правят: Плямпат си за правата на слабите и унизените, но това – на приказки. А когато става въпрос за практиката – здраво се държат за силните на деня и си гледат кефа!

Но нали Кеворкян е прочут журналист? Та затова и отидох. Шегувам се.

И зачаках да ме включат.



Беше неделя – ясно – нали така се казва предаването?! Бях се съгласил от добро чувство. Но ми беше и малко криво и болно. Бях оставил жена си сама. А преди обед тя имаше високо кръвно, беше унила и когато тръгнах - тя остана сама в неделната вечер. Но нали трябва да помагаме на медиите? Когато е за добро! Нали да се взема позиция, умната и благородна позиция – за да се даде пример на хората – е важно? Та нима това не е най-важна задача на интелектуалеца?

Аз щях да кажа някои неща за душевноболните, които повечето писатели няма как да кажат, защото не са били психиатри. Но и повечето психиатри няма да могат да кажат, защото не са били писатели. Смятах, че имам важни неща за казване.

Но пък… жена ми щеше да си стои сама в неделната вечер. Натъжаваше ме малко и мисълта за работата, която щях да свърша... Имах в тази вечер да пиша разни неща. Та нали съм писател!? Да, съвсем забравих това!

Тъкмо бях издал нова книга. Но Кеворкян не се интересуваше от книгата ми. И с право. Все пак една книга не може да се сравнява с най-черната случка на месеца. Ако публиката избира между Братя Карамазови и криминалната хроника – ясно е кое ще спечели. Бях наясно с това. Не можех да роптая срещу същността на медиите. Те не се хранят с книги, а с кръв и гной.

И затова си седях пред студиото и чаках кротко да ме поканят вътре. И чаках в тъжната неделна вечер един час. Пред мен минаваха генерали и политици. Аз чаках. Те говореха за политически интриги и по принцип – лоши неща един за друг. Аз си мислех за това как обслужвам най-безропотно медиите, лишавайки себе си, жена си и литературата от своето внимание. Но беше за добро. Нали?

Изведнъж дойдоха при мен някакви момчета и момичета – оказаха се организаторите на предаването – и ми казаха: Ами то времето ни свърши!

Все пак дойде едно момче и ме гримира. Но после дойде и самият Кеворкян и се извини. Каза – ми не можахме да сварим да те включим. Нямаше време за тебе. Жалко. Звънни – каза той – през седмицата, да те почерпя. Почувствах се като циганин, който е чакал пред дома на богат човек да му хвърлят стари дрехи, но накрая богатият е излязъл и му е казал: Звънни тия дни – ще те почерпя. Ама сега съм зает, айде чао.

Неделната вечер щях да прекарам във връщане към къщата ми в Банкя. Дълго, с метрото, после с такси. За да дам моя данък на медиите. На предаването, което ме оцени като не достатъчно важен, за да стигне за него времето. Вкъщи ме чакаше самотната ми жена. Тъжно ми беше.

Бях слушал един час разни политици на монитора пред студиото – как нападат противниците си, бях слушал генерала да говори за това как в армията дресират в родолюбие…а аз просто си бях почакал и ме бяха отпратили. Моята позиция май нямаше значение.

Ето колко струваш! – казах си – дали ако имаше и грам уважение към теб, щяха да те накарат да чакаш така? Нима ако беше поне малко уважаван човек, щяха да си позволят да ти съсипят неделната вечер и да те отпратят така безгрижно? Ако беше бивше ченге или настояща мутра? Политик?

Ама ти си български писател – казах си след това – какво си въобразяваш? Ако беше мутра или политик – да очакваш внимание, да се надяваш на уважение…, но сега – просто забрави!

И тъкмо си отивах звънна ми едно момче от Дарик радио. И ме помоли да му гостувам. Въздъхнах и казах: да, защо не… И той допълни: да ни гостувате по една такава интересна тема – за това дали е редно да се правят психопрофили на политиците?

И ето тук аз не издържах. Винаги съм искал да бъда спокоен и благороден човек. Но сега се вбесих и избухнах: Абе, момче! – виках. - Ти по какви улици ходиш? Ходиш и по улица кръстена на политик със или без психотест? Ходиш ли по улица кръстена на някой политически маймуняк, опошлил пространството около себе си със своите жалки политически маймунджалъци? Не ходиш ли по улица "Иван Вазов" и по улица "Христо Смирненски"? Не ходиш ли по улица "Ботев" и по улица "Славейков"? Улиците се кръщават на писатели. Те остават. А сега ти искаш да ползваш писателя като някакъв словесен пълнеж - в услуга на същите тия политически маймуни!

После млъкнах.

Усетих се. Бях просто глупак, когото не уважават. И който смешно се бори за уважение, което няма да получи. Бях български писател, единствения носител на Европейската награда за литература (простете а нескромността), който беше оставил жена си в неделната вечер, за да го подминат с най-откровено пренебрежение в предаване, в което бе отишъл за да каже нещо за Добро.

Беше ми тъжно. Това е.

http://ploshtadslaveikov.blogspot.com/2 ... ost_7.html
:clapping:
Николина Манчева
 
Мнения: 1410
Регистриран на: 17 Окт 2008, 22:57

Re: Изкуството като автотерапия, но не и за атавизирани рефлекси

Мнениеот Николина Манчева » 05 Юли 2014, 23:02

;)

И ний сме дали много на света.

Има с какво да се гордеем.



РАЙНА КАБАИВАНСКА, ПРИМАТА НА СВЕТА !


БТВ 120 мин


http://www.btv.bg/video/shows/120-minut ... tml?page=5





24 часа


Райна Кабаиванска:
Аз открих Доминго. Чух го в Сантяго, бе на 25 години. Казах му: Ще си №1 на тенорите. И го заведох във Верона




Отидох при Вълко Червенков:
“Отличничка съм, първа в класа, и ми дадоха
стипендия за Москва. Не може ли да я променим
за Италия?” Рече: “Айде, върви в Италия.”
Стана като в приказка, спомня си примата.
За 80-годишнината си тя ще пее заедно с отличниците от своята школа на благотворителен галаконцерт на 18 декември в зала 1 на НДК

- Г-жо Кабаиванска, ваши ученици от майсторските ви класове ще изнесат галаконцерта за 80-годишния ви юбилей на 18 декември, който подготвя Нов български университет. Как стана така, че НБУ вече изнася кадри за световните сцени днес?
- Първите ми майсторски класове са от 1995 г. в италианската академия “Киджана” в Сиена. Оттам излязоха за близо 20 години най-големите артисти във всички инструментални жанрове. Георги Текев (изпълнителен директор на НБУ - б.а.) дойде в Сиена да види и по един смел начин предложи да направим майсторски клас и в България.

- Как г-н Текев ви убеди?
- Аз бях отдавна готова за това, тъй като вече имах благотворителна фондация в България. Създадохме я в началото на демокрацията с Блага Димитрова, бяхме много големи приятелки. Попитах я какво мога да направя за моята страна. Каза, че най-добре е да се помогне на изоставените деца, които тогава бяха хиляди. И направихме фондация за изоставени деца с артистичен талант. Но след смъртта на Блага нещата ставаха малко безконтролно. И тогава с Жоро Текев от фондацията направихме фонд към НБУ със същата благотворителна цел, но където можех да помогна най-силно - за певци.

- Някое от изоставените деца носи ли името Райна?
- Да, има някои деца с моето име. И в Италия вече две Райни са се родили. (Смее се.)

- А вярно ли е, че баща ви се е казвал Яким Иванов, но за авторитет си е измислил името Ячо Кабаивански? Фамилията е трудна за произнасяне.
- Много ми е пречело това. Можех да взема фамилията на мъжа си - Гуандалини, и вероятно щеше да ми е полезно. Но аз не съм много по полезните неща. Имам принципи. В края на краищата бях и горда с моето име и с моя баща. А и не съм много амбициозна. Мислех, че моята кариера ще бъде от днес до утре - никога не съм вярвала, че тя ще продължи 55 години.

- Вярваща ли сте?
- Расла съм в чист комунизъм, така че не съм вярваща. Когато отидох в Италия, започнах да чета Евангелието и Библията, за да имам представа каква е нашата религия. Моята баба се кръстеше вкъщи, но тайно. Всички бяхме някак инстинктивно тероризирани от режима, дори баба ми се криеше и от нас, внуците когато се кръстеше. Расла съм абсолютно без идея за вяра и религия.

- Как стана така, че като получавате стипендия да отидете в Москва за 6 месеца, се домогвате до самия министър-председател и го убеждавате да ви пратят в Италия?
- Как става - с ходатайства. Моят баща бе голям приятел с известния тогава генерал Иван Винаров. Баща ми бе вече починал и генералът ни посещаваше вкъщи. Казах му: “Не искам да отида в Москва. Чух, че пеят много хубаво в Италия.” Ама го казах съвсем бегло, защото нищо не се чуваше тогава в България - желязната завеса действаше. Винаров каза: “Е, хайде тогава, да те пратя при Червенков.” Защото тогава всичко се решаваше от най-високо място.

Отидох при Вълко Червенков, чаках няколко часа, прие ме уморен и попита: “Какво искаш?” Отговорих му: “Аз съм отличничка, първа в класа и ми дадоха стипендия за Москва. Не може ли да я променим за Италия?” “Ама защо в Италия?”- попита той. Отговорих: защото там е родено белкантото (италиански певчески стил от началото на XIX в, характерен с мелодичност и изящество - б.а.). Червенков рече: “Айде, върви в Италия.” Стана малко като в приказка.

- В Милано бързо ли дойде славата, или обучението ви бе низ от трудности и лишения?
- Бе страшно трудно, но сега като си го помисля. Ама тогава не ми бе трудно - младост, безразсъдство, не си даваш сметка какво и как. Взеха ме в Миланската скала, 3-4 месеца пея, а не си давам сметка къде съм. Отивам при Караян да ме чуе, а на мен не ми е ясно кой е Караян. Веднъж репетирахме и той поиска да не се движа толкова много на сцената. Казах: “Ако не ви харесва, това е моето понятие за Неда от “Палячи”. И си отидох в моята наемна стаичка.

- Показали сте характер.
- Не характер - глупост. Живеех с две работнички в един далечен квартал на Милано. Влизам в мизерната стая, телефонът звъни. Обажда се директорът на Миланската скала - богат меценат, който бе реконструирал цялата “Скала” след бомбардировките: “Имате ли представа кой е Караян? Защо така глупаво се държите, на какво прилича? Връщайте се веднага!” А аз - комунистическо чедо, нямах понятие. После започнах леко да се ориентирам в ситуациите.

- В Милано при кого учихте?
- През 1958 г. отидох при Дзита Фумагали. Голям човек бе - стара певица с голяма кариера, пяла какво ли не. Бе много добър и много щедър човек и ми даде пример за целия живот. После в Миланската скала попаднах на маестро Вото, който беше също един от големите в световния музикален живот. Бе асистент на Тосканини. Даде ми доверие и след месеци бях в Миланската скала. А тя наистина отваряше вратите за света. Още на дебюта ми същата вечер дойде агентът на Метрополитън опера в Ню Йорк и веднага получих договор. Моментално ме поканиха и в Ковънт гардън. Става дума за 1960-1961 г. И така тръгна.

- Броите ли отличията?
- Уви, нямам архив.

- А биограф?
- Нямам и не искам да имам. Докато беше жива майка ми, събираше снимки и критики. Мразя да се връщам към миналото. Аз съм правила много, но гледам в бъдещето напред. Знам, че Георги Текев събира архив и в НБУ ще отпечатат допълнено издание с по-важните мои дати и събития. Слава богу, че имам такива приятели. В живота съм срещала само щедри и добри. Другите съм забравила.

- Пели сте с Гяуров, Павароти, Доминго. С кого сте се чувствали най-добре на сцената?
- Трябва да отидем много по-далече в историята, защото съм пяла с Дел Монако, Франко Корели, Борис Христов. Аз се срещнах още със старите италиански певци, които носеха старата вокална школа. И виждам, че в нея е истината, защото
моите млади ученици
сега завладяват
световната сцена
А другите, за които говорите, са млади - аз доведох Доминго в Италия за първи път. Чух го в Сантяго де Чили, бе на 25 години. Казах му: „Ти ще бъдеш номер 1 на тенорите.” А той: “Недейте да ме ласкаете, госпожа.” И го заведох тогава в Арената на Верона за “Манон Леско”. Карерас с мен дебютира в “Тоска”. Бяха млади. И през 1959 г. с Лучано (Павароти - б.а.) спечелихме първия си оперен конкурс - във Верчели.

- Имали ли сте случки на сцената не по сценарий?
- В Мачерата има разкошен старинен театър на открито. Аз пея Тоска пред 3500 души в една разкошна постановка. Застрелват героя Марио Каварадоси, както е в операта, но виждам, че тенорът умира в една невероятна поза с крака нагоре. И че по стълбата тече кръв, ама голям ручей. Спрях да пея, изтичах, а той си държи крака и шурти кръв. Хвърлих се към него, но аз като гледам кръв, ми става лошо. Оркестърът продължава да свири, обръщам се към диригента: “Помощ, помощ, лекар”. И припадам върху тенора.

- Видях ви на снимка с Мария Калас. Трудно ли се пее след нея?
- Тя е вокален феномен. Ние сме бледи сенки в сравнение с нея. Имаше грамаден глас, грамадна музикална дарба на голям музикален гений. Аз никога не съм чувала технически толкова перфектни изпълнения, каквито са на Мария Калас. Тя не бе само артист, а и страхотен музикант и вокален феномен. Несравняеми са стойностите между нея и мен. За щастие, всички сме различни и всеки носи нещо свое. А за нещастие, някои се мъчат да имитират някого си. Но аз
никога не съм се
и опитвала да
подражавам
и всъщност моята кариера е много лична. Винаги съм избирала.Не съм правила компромис даже когато не можех да си позволя това. Защото в началото ти си избиран и не можеш да избираш. Избирала съм винаги силни героини.

- С кой композитор тръгнахте?
- В началото на кариерата пеех много Верди, почти всички негови опери. Пяла съм и Белини, и Доницети. После, когато започнах с “Тоска” например, бях Тоската на целия свят. Когато започнах с Бътерфлай, бях Мадам Бътерфлай на света. Тогава направих 20 години “Тоска” и 400 изпълнения, 25 години “Бътерфлай” пак с над 400 представления. И казах - стига толкоз. Да пееш “Бътерфлай”, не е лесна работа, защото тя е солистична опера - изнасяш я на свой гръб. Последната ми “Бътерфлай” беше на арената на Верона. Там като видях 20 000 зрители, станали на крака да ми ръкопляскат, и то много-много дълго, като видях на крака да ме аплодира и целият оркестър, си дадох за първи път сметка, че може би съм дала нещо на хората, за да бъдат толкова щедри в аплодисментите. А последната “Тоска” пях в Парма. Всъщност направих я три пъти за последно - в Италия, в София и в Испания. Сбогувах се дълго с нея.

- Някои смятат операта за отживелица.
- Бих им отговорила, че както съществуват музеи с картини на Тициан и Микеланджело, така и операта трябва да живее в своята епоха. Защо трябва да я модернизираме, това е ужасно.

- А ако видите в операта човек по дънки и тениска?
- Това е нашето време, не можеш да се бунтуваш. Но аз се бунтувам срещу режисьорите. Не съм абсолютно съгласна с т.нар. модерни режисьори. Те са опошляващи режисьори. В Скалата тази година направиха една “Травиата”, която опошлява музиката на Верди. В музиката няма всекидневие, тя е сублимна като изживяване. В нея няма всекидневни страсти, защо да принизяваме? А непрекъснато го правят.

- Как гледаше социалистическата власт на изявите ви?
- Ползваха ме като медал.

- Агитираха ли ви да се върнете в България, да не се отказвате от гражданство?
- Аз никога не съм се отказвала от българското си гражданство.
Тодор Живков ми
казваше: “Хайде бе,
ела си тука, а на
мъжа ти ще му дадем
една фабрика”

- Какво му отговаряхте?
- Ами аз не смеех много да му отговарям, защото можеше нещо да се случи. Идваше в лявата ложа на операта да ме слуша.

- Разбираше ли от опера?
- Не вярвам.

- Има ли вече изявени ваши ученици по световните сцени?
- Школата, която развивам, е между три големи академии – “Веки-Тонели” в Модена, “Киджана” в Сиена и в Нов български университет - София. На юбилейния ми концерт на 18 декември ще пеят 18 мои ученици, вече с международна кариера. Сопран номер едно днес е Мария Агреста. Тенор номер едно е моят ученик Андреа Каре. Те също са минали през майсторския ми клас в Нов български университет и са били стипендианти на моя фонд. И после направиха и спектакли със Софийската опера, за които ни помогнаха фондация “Америка за България” и “Фантастико”. От тях тръгна всъщност и кариерата на Мария Агреста в “Бохеми”.

- Защо кръстихте дъщеря си Франческа на героиня от опера?
- Защото дебютът ми в операта “Франческа да Римини” ме запозна с моя мъж. Той бе режисьорът, макар че неговата професия е аптекар, но има и артистично образование. Операта на Рикардо Дзандонай не е много популярна, но с нея особено ме свърза текстът на големия поет Габриеле д'Анунцио. И там стана връзката ми с моя съпруг. Затова дъщеря ни е Франческа. Тя е голям археолог в Италия.

- Имате ли време за внука?
- Разбира се, той е на 6,5 години, казва се Джовани - Иванчо. Много е хитър. Беше в първо отделение досега и го питам харесва ли му училището, а той: “Харесва ми, но не ме забавлява.”

- Ходили ли сте някога при Ванга? Гяуров е ходил.
- Не, абсолютно не съм суеверна, а рационална. Но бе любопитно да се отиде при Ванга, има нещо в ясновидството...

- Освен с гласа, покорявате и с играта си. През 2004 г. се снимате във филм с Изабел Юпер.
- Човек се ражда с таланта, с пламъчето. Някои го имат, други - не. Ще ви разправя нещо куриозно.

Бях малко детенце и с баща ми вървим в бургаската Морска градина. Спря ни циганка и ми взе ръката. Баща ми доста се стресна, но тя ми гледа ръката и казва: “Ей, аз те виждам, ти си като царица, с едни дълги дрехи и корона, пък и музика винаги има около теб. Ама къде ще ходиш, ти си винаги на път и винаги с музика.” Това трябва да е било 1940 г.

- Имате ли режим на хранене?
- Не, ям всичко. Според мен това е природа, генетично. Баща ми бе висок и тънък.

- Политиката вълнува ли ви?
- Винаги. Но в България не я познавам. Трябва да живееш в страната, за да даваш оценка. А съм в Италия. Аз съм демократ-либерал. Много неща, които станаха в България, не мога да приема и смятам, че трябва промяна.

- С какво ви привлече Нов български университет?
- Вижте, Нов български университет е преди всичко една човешка връзка. Аз първо се запознах с проф. Богдан Богданов. Пеех в Гърция и той бе посланик там. Видях у него невероятна култура и магнетизъм. И когато направихме с Блага фондацията, проф. Богданов започна да гради Нов български университет. И после чрез Богдан в НБУ се запознах с Георги Текев, който по своя инициатива, със страхотен труд и много обич направи майсторския клас. И това е само по някакви човешки лични връзки. И слава Богу да ви кажа, че може още да има човешки отношения, а не на бизнес, интереси и т.н.

- Колко време сте в България?
- Само ден съм тук. Два дни път, за да бъда ден в София. Сега дойдох да помогна на младите от класа ми материално. На всички 18 певци, които ще пеят през декември и вече са по световните сцени, сме им помагали и те струват много на фондацията – една година обучение в Модена в Италия, после на летния курс в Сиена и накрая в София. Фондът плаща всичко - квартири, храна, джобни... Досега около 70 души са били наши стипендианти. От тях 20 са успели, но това е много добре. Да ви кажа - тези,
които имат глас и
талант, нямат пари. Имат нужда, мизерията сега е страшна навсякъде, това е истината. Талантите трябва да се подпомагат, иначе загиват. Изкуството е това, което според мен няма да спаси света, това са глупости, но поне ни дава по-хубав живот. Той е по-красив с музиката, изкуството, живописта, книгите. А го забравяме. Сега младите са само пред компютъра и нищо не знаят. Аз се вбесявам, като ги видя пред компютрите. Това са нашите времена. Не че имам носталгия към старите, но развитие трябва да има. Младите нищо не знаят, неграмотни са и трябва да ги спасяваме. Може би съм крайна, но така мисля.

- Как ще отбележите 80-годишния юбилей у нас?
- Международният майсторски клас, който правя вече 14 години в НБУ, ще бъде от 10 до 28 септември. На 28 септември ще имат галаконцерт студентите в Софийската опера, а после – на 29 септември, ще пеем в Античния театър в Пловдив. В София на 30 септември ще се открие и изложба с непознати фотографии, с костюми от моята кариера и с неизвестни видеозаписи. Моите приятели подготвят и диск с рядко изпълнявани роли, т.е. исторически записи с изключително качество. Кулминацията е през декември с благотворителния концерт на 18 декември. Средствата от него ще даря на фонда за следващото поколение оперни певци. Няма да има много подаръци, а много работа.



ВИЗИТКА:

Родена е на 15.12.1934 г. в Бургас. Дебютът през 1961 г. в миланската Ла Скала поставя началото на блестяща кариера, която преминава през всички световни театри – Ковънт Гардън в Лондон, Гранд опера в Париж, Театро реал в Мадрид, Метрополитън и Карнеги Хол в Ню Йорк, Театро Колон в Буено Айрес, Щаатсопер в Хамбург и Дойче опера в Берлин, от Софийската опера до Болшой театър в Москва и операта в Токио. В 55-годишната си кариера изиграва незабравими роли в изключително широк репертоар, като над 400 са изпълненията в ролята на Тоска и още толкова като Мадам Бътерфлай. Особено активна е кариерата на Кабаиванска в Италия – Ла Скала в Милано, Театро Верди в Триест, Ла Фениче във Венеция, Арена ди Верона, театрите в Торино, Генуа, Парма, Болоня, Модена, Римската опера. Партньори са няколко поколения велики тенори – Франко Корели, Марио дел Монако, Джон Викерс, Пласидо Доминго, Хосе Карерас, Лучано Павароти, Хосе Кура, Марио Меланини, Джузепе Сабатини, Андреа Каре. През 2013 г. Кабаиванска прибавя към множеството си награди и “Оскар” за кариера. Поредният връх са нейните майсторски класове в академиите “Киджана” в Сиена, “Веки-Тонели” в Модена и в Нов български университет в София. Тази година Райна Кабаиванска организира своя XIV Международен майсторски клас в НБУ от 10 до 28 септември. А на 18 декември примата ще пее заедно с най-големите изпълнители от своята школа в зала 1 на НДК в юбилейния благотворителен галаконцерт “Райна Кабаиванска представя звездите на операта”.



Изображение

Райна Кабаиванска с проф. Богдан Богданов - президент на НБУ и Георги Текев - изпълнителен директор на университета, с които учредява фонд „Райна Кабаиванска“ за присъждане на стипендии за млади оперни изпълнители.



Изображение

На концерт в Триест Кабаиванска е с прочутия костюм „Златният ангел“ на Роберто Капучи.


Изображение

Оперната прима с изпълнители от майсторския клас


Изображение

Тоска с Хосе Карерас


http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=4174140


:clapping:
Николина Манчева
 
Мнения: 1410
Регистриран на: 17 Окт 2008, 22:57

ПредишнаСледваща

Назад към Гостна

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 2 госта

cron