HOMO LUDENS*
Признавам, че доскоро свързвах името Аве Иванова с необоснованата асоциация с Ave Maria, за да ми бъде по-лесно да го запомня в шумния поток на критикари на всичко и на всички. Е, имах и някаква информация, че тази Аве е някакъв театрал и като такъв или като някакъв друг (или пък – като никакъв) е редовна участничка в някакви конкурси за разни длъжности по културна линия (кога спечелени, кога не – в последния случай, като БКЦ в Италия, всеоплюващо недоволна!). Затова с интерес прочетох материала „За България – с любов и омерзение” от Мариана Мелнишка.
За България – с любов и омерзение*
Мариана Мелнишка
30.11.2009 г. 10:38 ч. http://www.glasove.com/article-5987.php
Неграмотни ли са българските автори в чужбина?
Ако беше намерил място в някой жълто-червенеещ ежедневник, текстът на Аве Иванова, озаглавен „Да знаеш четмо и писмо”, със сигурност би убегнал от вниманието ми, но появата му в седмичник с мисията на ГЛАСОВЕ (20–26.11.2009 г.) изисква подобаващ отговор.
Ще го дам под знака на два основни принципа в свободната (!) журналистика (основната ми професия): проверена, точна и изчерпателна фактология и пълна прозрачност на информацията, както в исторически план, така и съотнесена към моментното състояние на потребителите й.
Поводът за оспорваната от мен публикация е поредната неотдавна излязла книга „Мавзолей” от „потока емигрантска литература”**, както високомерно квалифицират това обнадеждващо явление много доморасли критици.
В лично професионален план този набиращ енергия „поток” ме изпълва с патриотична (не патриотарска) гордост: интелигентният, четящ и интересуващ се свят най-сетне започва да ни познава – такива, каквито сме си, без гениите и спортистите – и да ни разбира, а и уважава, както личи от не по-малкия поток отзиви за почти дузината вече книги за България, написани на световни езици (немски, френски, английски, испански) и разпространени от различни престижни издателства по всички континенти. Такъв успех не са имали автори с българска кръв (избягвам пренебрежителното словосъчетание „родното думотворчество” на младата Аве Иванова не само за да не слизам на скандалното ниво на нейното думотворчество, а и защото родна наричаха Партията, казармата и другите структури на комунистическия затвор-Мавзолей) и когато с платени от данъците ни преводи и тиражи се правеха напразни усилия да бъде пробутана на Запада пропагандата за „социалистическото живеене”. Авторите емигранти, утвърдили се от години като писатели при свободната конкуренция в Германия, Франция, Испания, Великобритания, издържащи се в глобалната конюнктура с книгите и лекциите си (там издателствата не ги субсидират и не биха си позволили загуби) и едва тогава обърнали ясен поглед с гняв назад към историите на родителите си, собственото си детство и сивото настояще на ограбената си родина, измиха лицето на България пред демократичния свят, озадачен от дългото ни отсъствие от интелектуалното осъзнаване на отърсилите се вече от тоталитаризма Полша, Чехия, Германия, Унгария, дори Румъния и Албания. Така че, Аве Иванова, не „западният читател хал-хабер си няма от това живеене”, а ние нямахме достъп до неговите отеснели рафтове, с каквито се отличавала вашата домашна библиотека. Аз пък, понеже ми омръзна да ме лъжат и забавляват, съм отворила място в по-скромната си библиотека за тези няколко недебели томчета с летописи на живота ми, какъвто съм го изпитала, а не какъвто все още се опитват да ме залъгват, че бил. И ги купувам (на пазарната им цена, за да поддържам издателствата, които имат доблестта да ги предложат и на българския читател, а не ги заемам от приятели) поне в два екземпляра, за да ги давам на пораслите си при демокрацията деца, та да не забравят какво е било преди тях, че да не се случи пак на някои от внуците им. Те не ми казват „не ми причинявай” истината, като приятелите на Аве Иванова, защото са свикнали да не лъжат и да не ги лъжат. Ако в детската градина са ги учели, че най-добрият приятел на човека е Партията (а не кучето, както чистосърдечно възразила племенницата ми и после викаха родителите й на обяснение), докато нечий дядо е пребиван до смърт в Белене само защото е лекар, адвокат или музикант, тези деца имат право да знаят и да питат.
Цял свят чете „Дневника на Ане Франк”, повече от 60 години след като е бил написан от детската ръчица, без да е познавала „литературните конструкции” и без да е искала да „съблазнява” милиони хора! В „Портокал с часовников механизъм” А. Бърджес изнася абсурдите в „родината” си. А нашият Георги Марков нямаше как да продължи да повдига „нивото на съвременната българска литература”, защото го забраниха, а за всеки случай и убиха, но сега единствено „Жените на Варшава”, препрочитана за N-ти път, може да държи отворени очите ми, колкото и да са уморени. Ами огорчението на Ботев (вие сте идиоти) и отношението на Славейков към фасулковците „платен PR” на кое чуждо разузнаване са, каквото провижда Аве Иванова в лицето на Френския културен център или Гьоте институт, спонсорирали две от книгите под нейния прицел? Лишени от критичност и самоирония, се проваляме на теста за европейската принадлежност на българина. А каква свястна страна можеше да излезе от България. (С. Л.)
За пораженията на краткотрайния нацизъм върху невинните хора и техните отдавна свободни потомци се пишат и преиздават книги, постоянно се правят филми, събират се спомени, издирват се оцелели. Преживените истории рушат оковите на жанровете – от исторически хронологии, през лични биографии, до поезия и романизирани мемоари. Удовлетворена съм, че този отворен диапазон се запълва вече и с антикомунистическа тематика. (Но никога не съм чула пещерен антинацизъм, докато някои нашенци измислиха псевдотермина пещерен антикомунизъм.) И добавям на рафтовете към „Дългата нощ на комунизма в България” от проф. Г. Фотев, „Ангелски езици” и „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде”, написани най-напред на немски, „Дневникът на една пеперуда” от Кр. Дамянов – на испански, и преведена от автора, „Когато вече не мълчим” от Е. Атанасова, „Улица без име”, за чиято авторка Капка Касабова чух още преди десетина години по повод наградата й за поетеса дебютантка с „Всички пътища водят към морето” и наградения й най-добър първи роман, който скоро ще четем и на български. „Улица без име” (преведох го с голямо вълнение) влезе тази година в официалните селекции на Наградата за европейска литература в Брюксел и за Пътепис на годината, присъждан от лондонския клуб „Долман”. Издатели на Касабова са престижните „Портобело”, „Пенгуин” и „Блъдакс букс”, преведена е в Япония, Израел. Ако Аве Иванова си бе направила труда да потърси в интернет или в периодиката информация за трите оплюти от нея авторки, щеше да се убеди, че не субсидии от ЦРУ, а печалби от тиражите мотивират както световните, така и българските издателства на Касабова. Там могат да се открият и най-ласкави отзиви и благодарности от обикновени читатели по цял свят, но и от признати автори (Пико Айер, Миша Глени); в тях най-често се казва: преживях отново детството си или обикнах България, за която нищо не знаехме.
Сходен по време, но и различен е творческият път на Ружа Лазарова, обявена от Аве Иванова за „посредствен филолог”, чиято книга на спомените „Мавзолей” била „хитро оправдание” за напускането на родината. Та тя е отишла във Франция като студентка по свободен избор, без да иска разрешение от никого, и се връща също когато поиска! Не разчита на български културен център за издръжката си, работи като журналист и пише книги – „Кръстосани сърца” (2000), „Спирачки” (2004). Публикуват ги именити издателства като „Балан” и „Фламарион”, пространни отзиви поместват в. „Монд” и големи списания. Но премълчаваното минало я преследвало и тя чувствала нужда да го сподели, без да разчиства лични сметки: събира историите на хора... Можела съм да й разкажа и своята история, защото всеки описан епизод е преживян и от моето семейство, наши близки и приятели. Защо не написаха книги и хората тук?, чуди се Ружа и сама си отговаря: от страх, от срам, от нечиста съвест, нямат сили да се отстранят, да преоценят... Прочетох го в интернет, в интервютата й, Аве Иванова.
Наскоро купих и „Апостолов” на Сибиле Левичаров (в която Аве Иванова също се е прицелила). Трудно я открих – бързо се беше изчерпала. Веднага отворих сайтовете на авторката, както и каталога на Германската национална библиотека, в който книгите й присъстват във всичките си преиздания, а правата за „Апостолов” са продадени и в Швеция, Норвегия, Дания, Финландия, Холандия, Чехия и Унгария. Романът й донесе наградата на тазгодишния Лайпцигски панаир на книгата, след петте й други литературни награди, между които най-голямата – Ингеборг Бахман за постижения в белетристиката. Без да мога да пусна увлекателното, почти сюрреалистично четиво, надникнах в някои от статиите за него от български автори – задълбочени, аналитични, не отхвърлящи: Сибиле Левичаров вижда всичко онова, което всеки един нормален и средноинтелигентен българин критикува гневно всеки ден; чудомирова героиня; една от значимите писателки в най-новата немска литература; описаните наблюдения за българската действителност биха могли спокойно да се отнасят за всяка една страна от бившия соцлагер.
Докато жанровите и художествени параметри на всяка от трите книги могат да бъдат дълго дискутирани (по европейски!), съдържанието им е необоримо и появата им най-сетне в българското литературно и обществено пространство е навременна и симптоматична: твърди се, че вглеждането в нацизма започнало едва 20 години след края на войната. А който не иска „да си причинява миналото”, да го приспи, да го упои с интелектуални претенции и да отиде да гледа как ще постъпи Хамлет през ХХІ век.
* Благодаря на Селинджър.
** С кавички са отделени само цитираните думи на Аве Иванова.
Веднага бързам да изразя подкрепата си на авторката, която точно, аргументирано, фактологически вярно е направила на пух и прах писанията на Аве, оплюваща “Мавзолей” и лично Ружа Лазарова като „посредствен филолог”, а и заканваща се за направи същото и с “Улица без име” на Капка Касабова и “Апостолов” на Сибиле Левичаров.
Доколко авторката Мариана Мелнишка и моята подкрепа за нея могат да имат основания, оставям да съдят прочелите писанието на Аве в хартиените „Гласове”, но понеже съм сигурен, че по Вазовски повечето хора „и с маша” (”Вестникар ли?”) не се докосват до тях, си позволявам да го прекопирам тук
Да знаеш четмо и писмо
По повод на “Мавзолей” от Ружа Лазарова
Аве ИВАНОВА
ГЛАСОВЕ (20–26.11.2009 г.)
Това е сред най-слабите книги (български, на български език, от български автори?), които съм чела в последните години. Казвам чела, а не “излезли на пазара”, защото не следя процесите в родното думотворчество (поради краткостта на живота). В случая интервю на младата авторка във в. “Култура” ме накара да си доставя книгата, естествено от приятел, а не от книжарница (поради теснотата на рафтовете). Щях да я захвърля на 5060-а страница (защо да си го причиняваш, както казва един приятел), но реших, че мога да си “върна” яда не само изкуството е автотерапия, но и рефлексията отгоре му. Извън шегата твърде много “емигрантска” литература стресва “пазара на книги” (има ли го?) , твърде много платен PR се гримира нескопосно като художествена критика, за да си траем. А и 12 лева защо да отиват за нещо, което не би дал никога, при никакви обстоятелства на приятел дори да е в болница с висока температура, умиращ от скука, а твоята библиотека да е изгоряла. Този амбициозен продукт на издателство “Сиела” (защо бе, хора?) е поредната легитимация на посредствен филолог, емигрирал сред промяната “на Запад”, който явно не е спирал да се чуди “сбърках или не, трябваше ли да напусна родината или не”, и някоя заран се е събудил с хитрата идея да “оправдае” пред себе си и роднините своя избор. Как? Като опише гадния живот в соца! Като представи на западния читател своите битови подчертавам битови спомени за социалистическото живеене. Презумпцията е, че средният “западен” читател, който хал хабер си няма нито от това живеене, нито от нивото на съвременната българска литература, ще бъде петимен да научи за чавдарските и пионерски връзки, за физзарядките, за Турингклуба, за “Златния Орфей”, правенето на туршии и прочие наши реалии, които обаче са “вещи”, не и “идеи”. И ще бъде задоволен от описа на тези вещи. Защото крайният резултат е именно това един мавзолей на социалистически реликти, мъртва експозиция, зад която не диша нито преживяване, нито драма. Отсъства каквото и да е надзъртане (за навлизане да не говорим!) в занаята: в “що е то конструкция”, четлив разказ, физиономизиране на героите, личностно присъствие и способност за съблазняване на читателя. Отсъства намек за дарба. Налице е способност, която притежава всеки обикновен грамотен човек подреждане на изречения и параграфи. Слава Богу, че не всеки обикновен грамотен човек притежава самочувствието и амбицията на Ружа Лазарова. ...И ако все пак някой отруден от офисния си ден и желаещ да се представи като “светнат по екзотичното източно” на следващото офиспарти френски сноб би дочел този опис, остава въпросът колко български читатели ще го направят? “Мавзолей” се нарежда в една линия с junk като “Улица без име” на Капка Касабова пак на “Сиела” (дали не наричат това “патриотизъм”?!) и други, чиито заглавия, уви, не помня. Романоподобни нечленоразделения, които като кърлежи се впиват в кожата на миналото ни (зад епидермиса не стигат), за да се наместят после в чужди контексти и издателски къщи, които пък запълват празната си географска ниша. Имат дават. Защо обаче Френският културен институт дава рамо на подобна графомания при наличието на прекрасни други, за мен остава загадка... Може би ако не си “емигрант”, не си интересен? Когато дъщеря ми порасне, ще є дам “Ангелски езици” на Димитър Динев. Засега само това от този поток.
P.S. Щом се възстановя, започвам “Апостолов” на Сибиле Левичаров.
Видно от оригиналния текст, Аве „не следи процесите в родното думотворчество (поради краткостта на живота)”, а се съмнявам това да е истинската причина – по-нататък сама си казва „12 лева защо да отиват за нещо”, но това не й пречи да се произнася с позата на вестител на абсолютната истина от вечна инстанция, както, между впрочем, личи от маниера й и в публикациите в „Култура”. Маниерът й си личи и тук, намерила често гостоприемно място, като например http://www.glasove.com/article-5490.php .
Впрочем, мястото явно е подходящо за оплюване като се има пред вид „творчеството” и на други списуватели. И със сигурност Аве знае това! Не съм сигурен, обаче, дали това се знае от Мариана Мелнишка, иначе тя едва ли би написала в увода си:
Ако беше намерил място в някой жълто-червенеещ ежедневник, текстът на Аве Иванова, озаглавен „Да знаеш четмо и писмо”, със сигурност би убегнал от вниманието ми, но появата му в седмичник с мисията на ГЛАСОВЕ (20–26.11.2009 г.) изисква подобаващ отговор.
Драга Мариана Мелнишка! Каква „мисия” на „Гласове”, какви пет лева? И за какъв „жълто-червенеещ ежедневник” говорите? Нима не знаете, че доскоро Явор Дачков си беше „биз-бизе” с "Уикенд", а отскоро е и зам.гл.редактор на „Галерия”? За съдържанието и на двете издания просто не ми се говори, но се изкушавам да цитирам нещо отдавнашно:
Явор Дачков: „Дадохме едно автентично интервю с Волен на един жълт вестник - "Уикенд". Интервюто е на Аве Иванова и е правено през 93-та година. Аз мисля, че е проява на лош вкус и не е за нашата аудитория. Не го поместихме в "Гласове", защото ме беше гнус. Вестникът излиза в 130 000 тираж и сме сигурни, че ще го прочете неговата аудитория. Умопомрачително интервю. Има една снимка на Волен - той е гол, с вестник "Демокрация" върху интимните си части и прочие...” (http://www.dsb-bourgas.org/forum/viewtopic.php?t=101 )
Моля Ви, уважаема Мариана Мелнишка! Обърнете внимание: Дачков го е „гнус” от интервюто на Аве Иванова „Умопомрачително интервю”, то е подходящо за жълтия вестник "Уикенд", но съвсем не – и за „Гласове”
Да, но ....! По онова време Дачков е от другата страна на барикадата! Питате ли се, уважаема Мариана Мелнишка, от коя страна е той сега?
Тези, които влизаме с погнуса тук, добре знаем отговора на последния въпрос!
Хуваво е, ако вие също го знаете!
А за всички, които се чувстват омерзени – малка утеха: Една истинска Ave Maria в изпълнение на една истинска Лили Иванова:
Това е истинското изкуство, изкуството като автотерапия. Но на него не са подвластни хора със атавизирани рефлекси!
___________________________________________________________________
* Авторът изпълнява две длъжности: Той е Директор (но не на „Гласове”) и е заместник-главен редактор (но не на „Галерия”), а на електронното издание на вестник „NEW OSTENЪ”
Нека не се счита за реклама, но:
___________________________________________________________________
ВЕСТНИК „ОСТЕНЪ”
Вестникът е продължител на едноименната газета на П.Р. Славейков
Адрес на редакцията: Площад „Славейков”, металната пейка
___________________________________________________________________
„Когато волът насочи рогата си към своя господар, последният го мушне няколко пъти с остена си и го смирява. Така и Бог отправя остена си към човека, който иска да боде, да рита, да хапе.” (Йоан 10:15)
Гл. 7 от Матея: „Пазете се от лъжливите пророци, които дохождат при вас в овча кожа, а отвътре са вълци грабители: по плодовете им ще ги познаете.
пише съвършено искрено и наистина е толерантен,а вероятно и му става тежко на душата ,сблъсквайки се с грубия индивидуализъм и заблудите ,произтичащи от егоизма въобще ,но изкуството да се живее като цяло е : един уникален способ за опознаване и изразяване на човешката природа.Ето сега, изпълнени със състрадание - милосърдие ,от което се нуждаят пострадалите от земетресението на о.Хаити ,холивудските звезди съвсем по човешки работят доброволно за събиране на средства в помощ на изпадналите в беда ,изостанали в общественото си развитие и без това -бедни хора,живеещи на този остров.Нищо не пречи и всички ние :от нашия форум- да направим дарение като израз на това, че в мислите си и с чувствата си на състрадание към пострадалите хора ,искрено желаем и се молим да се възстанови, колкото се може по-бързо- пострадалият от земетресението ,далечен остров. 
