Злототърсачи изкопаха изход от синия лабиринт

Палачите на „Синята коалиция”, които ритнаха табуретката под краката й, може и да се изненадат. Защото увисна трупът на собствената им недалновидност да стоят на мястото на осъдения, когото вярваха,
че качват на въжето на своето апаратно мнозинство, изплетено от невидимите за външни хора интриги.

В момента на екзекуцията мнозина съмняващи се получиха обаче прозрение защо се е наложило изобщо да се цепи СДС и да се създава друг проект, наречен ДСБ. Ефектът е парадоксално поразителен. Сега и незрящите ще прогледнат, че с такива съпартийци СДС не е имал нужда от врагове.

За бумеранга от опита да бъде обслужен едновременно интересът на управляващите от ГЕРБ и на опозицията им от БСП, жадуващи да няма „Синя коалиция”, екзекуторите на синьото партийно единство трябва да се сърдят (не) само на себе си. А и на менторите си, които им нашепват отдавна да организират бунта от 15-ти май.

Може би още не си сдават сметка за победата над себе си. Заети са да празнуват пировата си победа и да разпределят имуществото от съжителството в синята спалня . Ще се събудят с махмурлук.

Има един много прост начин да се провери ( ако се намери изобщо желаещ да използва социологическия инструментариум) кои са жизнеспособните субекти в българската демокрация, бичувана от две десетилетия до синьо. Кого разпознават като представителен за нея българите и дори-представете си-чужденците, запознати с нашата действителност?

Басирам се за две имена: Иван Костов и Надежда Неински (запомнена вероятно по инерция все още като Михайлова). Тях познават хората в България и експертите в чужбина. Случайно ли е, че тъкмо те, въпреки перипетиите в отношенията помежду им, си подадоха ръка, в опит да спасят давещата се „Синя коалиция”?

Поставям въпроса на плоскостта на разпознаваемостта, защото това предимство на устойчивите представи ще бъде определящо за излизане от неустойчивата турболенция на днешния полет над кукувичето гнездо, в което кой ли не е оставял боядисани в синьо яйца.

Възникна нова обстановка. Но противно на бабуването на врачките от всякакви централи и центрофуги, свързани със скъпо платените перални на персонален имидж, вярвам в едно: ще се роди по-скоро нов проект, отколкото от второразредния ешелон на превратаджиите да се пръкнат „нови” лица.

Раждането на нови лица в политиката не е като упражнението по зачеване- това го може всяка политическа булка, пристанала на пазара на малко употребявани невести, пожелани за една нощ от неотразимия с материалната си надареност ухажор.

Създаването на нови водачи не става с еднократно избухване на някакъв мистичен политически шанс. Лидерството е свързано с наличието на характер и дарба, чиято реализация минава през проверката на времето. Не по-малко съществени за ролята на водача са натрупванията на знания, опит, авторитет и на способност за анализ на собствените грешки.

Да му мислят екзекуторите на „Синята коалиция”, които се напънаха и родиха нов проблем за себе си. Предстои им да мишкуват в търсене на изход от капана, в който се натикаха за радост на преялия с власт Борисов. Той се облизва и заявява, че не иска да пречи, когато му поднасят синьото сирене. Дали разбира обаче, че му сервират само опаковката – онзи намирисващ целофан, в който, по собствените му думи (произнесени пред моя милост в едно телевизионно студио) бил опакован екскремента, наречен вътрешна политика?

Мнозина си спомниха днес изстраданата мъдрост, че всяко зло е за добро. Така е- стига да не говорим за смърт и неизлечими болести, злините носят изпитания, които обикновено са не само преодолими, но и пречистващи.

Щом има живот, той сам ще подскаже решения за напускане на лабиринта на българската политика, осеян с табели „социализъм”, „популизъм”, „национализъм” ( в различни комбинации)и други подобни знаци, объркващи демократично мислещите избиратели. Време е да се хване за рогата Минотавъра, окопал се в този лабиринт, именно в момента, когато рие и на гърба му пада.

Share on Facebook

Позиция Национално ръководство на ДСБ.

Позиция Национално ръководство на ДСБ.


Позиция Национално ръководство на ДСБ
dsb.bg

Изгербиха и СДС

За да изхвърлят Иван Костов от руслото, изхвърлиха „бебето, заедно с водата от легена”. Това постигнаха днес на своя форум в Пловдив гласувалите от ръководството на СДС срещу „синята коалиция”.

Ефектът от това ще е като при РЗС, „Атака” и др., които заслужиха „целувката на смъртта” на Борисов. Хубав или лош, легитимният им лидер Мартин Димитров подаде оставка.

Сега СДС остава без лидер и алтернатива за коалиране. Ако се отдаде на ГЕРБ, просто ще изчезне. Ако повтори печалния опит със съюзяването с рицарите на печалния образ от „старото СДС”в онзи формат „СДС-2”, ги чака безличният резултат от кандидатпрезидентския ялов опит с кандидата им Румен Христов.

Предстои да видим как мразещите Костов в СДС ще трябва да избират дали да обичат Борисов явно или тайно ще напускат и ще се присъединяват към новосъздаващата се партия на Кунева, а може би дори да потиснат скърцането на зъби и да се обърнат към ДСБ. Защото алтернативата е да бъдат изгербени на следващите избори.

Сбъдна се старата мечта на Бойко Борисов да вземе „марката СДС”, но с дейци, като Борис Марков начело, да му е честито!

Share on Facebook

В палат(кат)а на овластената журналистика

Като човек, който отказа на Бареков дори да се срещне с него, днес „потръпнах от ужас”, когато чух и видях какви закани сипе от екрана срещу всеки, който смее да му откаже интервю. В този смисъл той формулира днес нещо наистина революционно, ново. Като един Че Гевара в журналистика издигна интервюто в ранг на разстрел, от който никой не може да се спаси.

Тази рекетьорска заплаха най-вероятно няма да получи отпор от други журналисти ( нито от СЕМ), защото в случая насреща му стои не голям корпоративен интерес, както беше при истерията му с късането на вестник от вражеска медийна групировка, а един достатъчно дискредитиран и трудно защитим пред публиката доскорошен затворник.

Фарсът с проявата на чутовна смелост в упоритото настояване един Митьо, с бандитски прякор Очите, на всяка цена да говори пред камерата на официозната ТВ 7, за пореден път показва доколко е сбъркана координатната система на властовата пропаганда днес. Явно тази телевизия действа в стилистиката на полицейските клипчета, в които на хората пред телевизорите демонстрират как биват унижавани по време на арест набелязани за разпит граждани, чиято вина тепърва престои да бъде доказвана и съдебно наказвана. Новото в този сценарий е акцентът с обратен знак: крехка репортерка е изпратена с цялата си обезоръжаваща наивния зрител беззащитност срещу страховития Митьо и въпреки (очакваната) агресия срещу нея отстоява позицията си в палатка пред дома му!

Именно като проява на невиждано журналистическо достойнство за целта ни се демонстрира опъването на палатка в Несебър пред имота на въпросния Митьо, чийто чичо прояви бруталност срещу изпратената за интервю репортерка. Доволен от находката си, началникът Бареков се захласна да рекламира палатковата акция като връх на журналистическата упоритост и невиждано новаторство в професията.

Щеше да бъде истински храбро, а не цирк с подсигуряващи въжета на трапеца, ако Бареков беше опънал палатка пред сградата с мезонетите в квартал „Гоце Делчев” в София през октомври 2006г., вместо да опъне чадър над президента Първанов в своето студио, когато в мое отсъствие и без равни възможности да се защитя ме нападаше с обидни квалификации заради въпроса, който зададох на 8.10.2006г. от екрана на Би Ти Ви за имотното състояние на действащия президент. Сега, с Цветан Цветанов зад гърба и с неговите готови да се притекат на помощ 60 000 полицейски служители, Бареков „мачка” боксовата круша Митьо, който се оказа основно перо-вързан спаринг партньор в категория перо- в опитите на ГЕРБ да демонстрира пред раздавачите на европейски милиарди как сме се справили с престъпността, пращайки (все пак) един провинциален наркобос в затвора. А когато си взел страната на (най) силния, какъвто беше Първанов по онова време, за да риташ падналия ( колега?), перченето днес срещу един Митьо е точно толкова смехотворно, колкото и кълченето в някаква пловдивска кръчма на конферасието Бареков, заради което му излезе име на като на един от онези, които иска сега да интервюира насила.

Самозабравянето на овластените журналисти у нас е толкова голямо, че дори се заканиха номерът с палатката да им стане коронен. „Днес в Несебър, утре в други градове”, провикна се след проливните комплименти на началника си от София изпратената в крайморския град репортерка в пряко включване на живо от мястото на „бойните действия” край морето. Което, освен всичко друго означава, че освен нея и колегата й до нея, на терена има цял снимачен екип със съответния микробус или камион. Това пък значи, че спретнатата пратеничка на телевизията едва ли е спала в с риск от животозастрашаваща настинка в мизерната палатка, както ни внушават. А бъдете сигурни, че в „храстите” дежурят и защитниците на закона, които като правило ги няма, когато животът на „обикновените хора” действително е в опасност.

Най-тъжното в тази комична сценка е подигравката със символиката на палатката. В спомените на много хора тя се свързва със стремежа към постигане на истината и с нетърпимостта на събудените граждани към лъжата след падането на комунизма от времето на онзи палатков лагер на „жълтите павета” в София, от които днес щедро ( платено с парите на държавните предприятия, претакани от собственика на ТВ 7) ни заливат с жълта телевизионна продукция при това на преднамерено търсения фон на самото Народно събрание.

Отвори се „семьо” ( от СЕМ), погълни ме! Това би трябвало да възкликнат отговорните за този позор режисьори, ако имаха чувство за срам и реалност. Само че големите пари, които наливат в тази сапунка, имат свойството да действат като упойка, а под наркоза дори и умните хора са склонни да правят глупости- питайте старото, вече наритано куче от наркобизнеса Митьо. Той вероятно би си признал поне Това, ако имаше кой да го му иска интервю ( а не харакири), вместо да се опитват да му вадят микрофон след смъртта му на отдавна развенчан подземен бос средна ръка.

Share on Facebook

Фобиите на русофилите се сбъдват в Русия

Май не само християнството, но и русофобията ще се окаже пренесена от България в Русия. Също като българските русофоби, разни русофоби си позволяват да хулят Русия в самата Русия. Сигурно имитират нас, неблагодарните славянски православни братушки, пишейки за руската изостаналост, дълбока провинциалност от гледна точка на приноса на Русия в съвремието. Пишат за руското мракобесие и оцеляване като начин на живот, което заплашвало страната да се превърне в някакъв Таджикистан. И още: нямало гражданско общество там, не можело да има такова нещо като единна Русия, а трябвало да има борба ( на идеи), като православната църква помагала на светската да постигне всичко това…Абе русофоби с русофоби ниедни…И не ги е срам да кажат, че се срамуват от въпросната Русия, макар да са забравили вече какво е чувството за срам.

Поради пълната липса на подобни русофобски статии в русофилска България правя опит да покажа истинското лице на отвратителната русофобия в Русия чрез поместената в e-vestnik информация и коментар на един руски русофоб за най-новите изяви на (хиляди) руски русофоби- със сигурност и те като мен (например) са подкупени, платени от Америка, в частност от евреите и от Запада като цяло. (ivo.bg).

„Контролна разходка“ или руският разкол, който носи надежда
14 Май 2012
Семьон Новопрудски

Б. р.- В неделя над 10 000 московчани излязоха на “контролна разходка”. Проявата беше един от импровизираните протести, провеждащи се в руската столица, откакто президентът Владимир Путин встъпи в длъжност. В шествието, преминало през центъра на Москва, участваха писателите Борис Акунин, Людмила Улицкая, Юлия Латинина, Едуард Успенски, Дмитрий Биков, музикантът Андрей Макаревич, художникът Андрей Билжо, поети, журналисти и други творци. Целта на “разходката” беше да се защити правото на гражданите да се събират по улиците без разрешението на властите. Никой от участниците не скандираше лозунги, нито носеше плакати. Тя стана още едно свидетелство за дълбокия разкол в руското общество, анализиран в статията на публициста Семьон Новопрудски.
Руският разкол
Семьон Новопрудски
Газета.ру
Политическият процес, който започна с рокадата на двамата руски вождове, обявена на 24 септември 2011 г., и ще приключи на 26 май с назначаването на Медведев за лидер на “Единна Русия”, дооформи разкола на нацията. Всъщност разколът започна доста по-рано. Едва сега обаче тази дума се превърна в клише, с което се описват отношенията между растящото пъстро антипутинско малцинство и гаснещото, безлично путинско мнозинство.
Доколкото в Русия все още няма гражданска нация – както за щастие няма още и гражданска война, тъкмо разколът е кажи-речи последната надежда за поява на народ, способен все пак да поеме отговорността за съдбата на страната.
Светската власт, дейно подпомагана от Руската православна църква, успя да настрои срещу себе си на практика всички мислещи хора в страната. Активните и още сравнително млади жители на федерацията усетиха физиологично какъв кошмар ще е да остареят и умрат в изостанала, мракобесническа Русия – дълбоко провинциална страна с оглед на реалния й принос за днешната световна икономика, култура и политика. И най-вече с оглед на общата атмосфера.
Негативите от разкола са очевидни. Расте бездруго солидният градус на агресията в нашето всекидневие. Съответно властта получава почва за провокации и репресии. В днешните условия обаче за Русия е къде по-опасно сплотяването около режима, защото той по принцип не е способен да решава, дори да поставя, никакви съзидателни задачи. Около днешната власт може да се обединяват само хора, петимни за държавната хранилка или нежелаещи да се откажат от мизерния си порцион. Това е обединение на обречени.
При това положение в разкола се откроява важна положителна черта – засенчваща дори, изглежда, всички минуси. Той може да катализира един процес с критично значение: отделяне на обществото от държавата.
Без отделяне на обществото от държавата е немислима появата на пълноценна руска държавност в това гигантско безформено парче от съветската империя, което нашата власт благополучно, с бурно мляскане дояжда, без да пуска никого да припари до софрата.
Някои са схванали, че без промяна на властта и курса няма начин да превърнем Русия в страна, животът в която да не е синоним на лузърство. И тези хора все повече се множат. Масовите митинги в Москва събраха твърде малко участници – като знаем общото население на страната, дори само на столицата. Колко са обаче симпатизантите на тези митинги, а най-вече онези, които не симпатизират на тази власт? Ако съдим по техния брой, сред нашия “руски съветски народ”, вцепенен в историческа безизходица, започват все пак бавни тектонични движения.
Не бива впрочем да си правим илюзии.
Фактът, че гражданска нация се формира под знака на съпротива срещу властта, че виждаме дружба “против”, а не “за”, не отрежда на Русия кой знае колко шансове за позитивни сценарии.
Ако “сърдитите градски жители” се разочароват или ако властта в стремеж към самосъхранение окончателно престане да мисли за цената на въпроса и премине към насилие, ще ни връхлети нова вълна от масова емиграция. Тогава Русия окончателно ще се превърне в един вид голям Таджикистан – държава от хора, загрижени само да оцелеят. При това обществото може да изкристализира около разцепилите го пукнатини по-бавно, отколкото позволява запасът от якост на самата Русия в сегашните й граници и със сегашната власт.
Всъщност държавната тъкан вече се къса пред очите ни – и в духовен, и частично дори в географски план. Това проличава особено ясно в Северен Кавказ, а и в Далечния изток – регион, който централната власт се опитва да задържи във федералната орбита по единствения разбираем за нея начин: чрез подялба на гигантски бюджети в тесен кръг, в създаваната специално за случая държавна корпорация. Останалата Русия може просто да закъснее; тогава страната ще спре да съществува в днешните си граници.
Звучи парадоксално, но днешното положение на Русия превръща разкола в спасителен шанс, в лек срещу разпадане. Дали ще е катастрофа самото разпадане, вече е друг въпрос. Разпадането на СССР показа, че съветската власт не успя да се справи с гигантската си територия. А днес руската власт явно не се справя с гигантската територия на Русия. Явно започналият разкол сред народа на територията на Русия обаче със сигурност не е катастрофа – а само възможност да променим скръбната и кървава парадигма на своята история.
Единна Русия е нещо, възможно само в кавички. Всеки жив държавен организъм предполага различните гледища и светогледи да водят мирна борба, а нацията да се сплотява само в истински критични исторически моменти – изправена пред терористичен акт или ако външен враг нападне страната.
През последната половин година властта на безмълвното мнозинство в Русия бе принудена да слуша гласа на едно разнородно малцинство. Глас, който явно дразни слуха й. Но все едно е по-добре народът да не е безмълвен (алюзия със стих на А. С. Пушкин от “Борис Годунов”, б. р.), да не хваща вилите и сопите, а да говори. Ако ще всички да си преплитат езика и да говорят един през друг.
Само така е възможно да се сдобием с гражданска нация и държава на име Русия, от която да не се срамуваме, ако можем още да изпитваме срам от нещо.
БТА

Share on Facebook

Маскарадът с омаскаряването си върви, дучетата си лаят

Ами ако очакваното предизборно спасително „чудо“, което винаги се появява у нас в „дванайсет без пет“, този път се окаже най-омаскаряваният от три петилетки политически цвят? Въпросът ми е свързан с реакциите, доста бурни и правдиви, които се появиха след статията ми с провокативния за много читатели на блога въпрос за необходимостта от обединяване на синьото в българската политика.

Няма да анализирам коментарите по въпроса, много от които са си завършени текстове със защита на конкретна теза, но бих обобщил, че общото между тях се усеща като отглас от дългогодишното омаскаряване на въпросното синьо в българската политика ( използвам „синьо“ като обобщаващ образ, защото отказвам да деля двете разделени партии, които си делят неясно какво).

Омаскряването е всичко друго, само не и спонтанен изблик на случайни минувачи. С риск да разгневя костомразците -дежурните и заразените от тях, ще цитирам самия сатана Костов от единствената ми целенасочена среща, която някога съм искал с него- защото, да, представете си,не съм си близък с него. Беше преди написването на книгата ми „Течна дружба“. Важно ми беше да чуя лично от бившия премиер какво има да каже по изключително важната за България тема за българската роля в овладяването на косовската криза от НАТО през юни 1999 г., която на практика ни откъсна от руската орбита и ни премести поне формално в модула НАТО-ЕС.

Заради отказа на България да пропусне през въздушното си пространство руския десант в Прищина, замислен като смъртен удар срещу западния план за края на войната в разпадналата се Югославия, Москва задейства цялата си агентура срещу нас, ми каза Костов ( цитирам сбито по памет абзаца от „Течна дружба“).

Факт! Както е факт, че за първи път от десетилетия България се одързости тогава да прогони не просто говорещи руски граждани ( да не ги изброявам-руският посланик се опитал да ги защити, но във външно министерство любезно му обяснили, че говорното на руски не означава руско гражданство, какъвто беше случаят с Чорни, Тутберидзе, Ершов) през лятото на 1999 г., но и руски шпиони, облечени в защитния имунитет на дипломатическия статут. И е факт също, който публикувах за първи първи път в книгата си ( но никой така и не се позовава на нея до днес-вече втора година), че двама от въпросните трима руски дипломати бяха поканени да си ходят заради опит да бабуват на проруска партия в България ( като „Атака“, която 4 години след прогонването им все пак успя да прескочи в Парламента и ръководството й беше триумфално поканено на тур за овации в руското посолство).

Ето защо Костов се оказа най-черния, както впрочем и Надежда (тогава Михайлова), солидарно „виновна“ като външен министър! Сърдете се, плюйте ме, че си позволявам да ги „хваля“, но фактите са си факти.

Но понеже у нас фактите нямат особено значение, пропагандата си върши черното дело. И в днешния неделен ден на зрителите на официозната ТВ 7 се предлага срамната сценка учредители на нова проруска партия да си разиграват от екрана коня. В държавата, която позволява безнаказано да бъде нарична троянски кон на Русия, това вече не е просто възможно, а направо явно се смята за „хорошо“. И как няма, лично премиерът Борисов дава пример като придърпва ръката на руския патриарх, който дори не си прави труда да му я поднесе за смирена целувка, след което същата тази ръка отива да поднесе цветя на гроба на българската независимост в Пловдив в нозете на съветския страж на окупацията Альоша. Явно това имаше предвид патриарх Кирил, когато формулира в София посланието си към нас чрез съвета си към Бойко Борисов да ни управлява с „твърда ръка“, т.е. досущ като началника му Путин ( руската църква, ако не знаете, е постоянен просител на блага и Кремъл, т.е. др. полковник Путин, великодушно влага петродолари в тази нова идеологическа машина за държане на масите в покорство и смирение).

Така че маскарадът с омаскаряването на единствените, които се опълчиха като опълченци на руското пришпорване на троянския им кон, продължава. Време е маските да паднат.

А на онези, които ще гракнат пак срещу „русофобията“ на това предложение, предлагам едно руско хапче за успокоение на нервите: не друг, а Петър Първи, е казал след като го побеждават шведите в първата му война срещу тях след битката при Нарва: давам двама небити, за един бит. Така е отговорил той на „разбитите авари“ ( да използвам българския аналог в-признавам- твърде фриволен политически контекст, свързан с българския Петър) с цел да ги обедини, успокои и поведе към победата.

Share on Facebook

Не съм привърженик на ОФ-концепцията "давайте ребята жить дружно", "дайте да дад…

Не съм привърженик на ОФ-концепцията "давайте ребята жить дружно", "дайте да дадем" и т.н., което означава и, че не виждам смисъл от прибързано търсене на близост между партиите от СК и бъдещата партия на г-жа Кунева.


Записки на реформиста: За коалициите и политиците
radankanev.blogspot.com
...Защото политиците са затова - да дават политически отговори на обществени проблеми. Когато не дават отговори, а сучат общи приказки, или пък твърдят, че някое решение няма алтернатива, те не са политици и не са партии. Тогава са коалиции за вземане на властта и злоупотреба с нея. И обратно - ког...

Съединението прави си(л)ните- актуално е и днес

В предаването „Малки истории“ по БНТ цитирах погрешно по памет извадка от „История на комунизма в България“ на проф. Диню Шарланов, на която се позовавам в книгата си „Течна дружба“. Точният цитат от публикуваната справка на ДС, извадката от който има отношение към разсъжденията ми в този текст, гласи, че по политическа принадлежност най-голямата група участници във въоржената съпротива на „Горяните“ срещу режима в НРБ към 1 януари 1951 г. са
николапетковистите- 422 души от общо регистриани в тази справка 3133 нелегални „престъпници“. Втората по големина група са бившите членове на БКП и младежката й организация РМС-206 души. Едва след тях следват „обичайните заподозрени“ легионерите, бранниците, бившите полицаи ( Шарланов,Д. История на комунизма в България, том Д.С. ИК „Сиела“, 2009 г., с 48).

Грешката да кажа в емоционалното си изявление по БНТ, че бившите, разочарованите комунисти са най-голямата група сражавали се българи с оръжие срещу комунистическия режим, е невярна само в частта, че те не водят тази „класация“. Но и второто място в нея е забележително, нали! Някой смее ли да каже, че понеже (все пак) преди са били комунисти, тези хора не заслужават поклон за саможертвата им ( защото са минали под ножа на режима)? Ако е така, защо днес да бъдат отблъсквани българите, които биха желали да бъдат припознати като демократи и да бъдат полезни с активен принос в политиката на страната на дясното, заклеймявани обаче с расистки лозунги от рода на този, че нямало бивш комунист и негър?

Като съм казал вече „а“, при това пред национална аудитория, не виждам причина да не развия мисълта си в собствения си блог. Защо е време да се замислим над въпроса за спецификата на България и неуспха на демократите, обозначавани с условното название „десни“, да се обединят достатъчно ефективно за противодействие на маршируващите под строй противници в лявото пространство.

Много са митовете, на които робуваме по инерция. Един от тях е, че бедна България е обречена на бедността си и произтичащото от нея левичарство. В началото на 90-те години, когато демокрацията ни беше подарена от разпадащия се СССР и беше затисната агонизиращо от неговите отломки, отчаянието от континюитета на страта власт чрез преливане на демокрачина легитимност с помощта на плуралистични избори избиваше в често споделяната надежда сред мнозина българи, че лявото ще отмре само по остествен път поради геронтофилската болест на т.н. столетница. Но както виждаме,макар и догонваща по популярност в момента, уж изчезваща след провала й от 1997 г., тя все още е най-голямата партия с достатъчно електорална подкрепа, за да храни надежда за завръщане във властта.

Провокирайте малко обаче мисленето си със следния въпрос: кое определя мястото на един днешен българин в координатната система „ляво-дясно“? Не е ли преди всичко материалното му положение? Ако е така, нима добре поставените в това отношение българи са преди всичко чистокръвни по наследство антикомунисти? Не са. Дори напротив. Всички го знаем и дори ругаем, как комунистите са се преродили в капиталисти. Не е ли обаче доста по-прагматично демократите да започнат да припознават като свой единствен реалистичен електорален резерв масата заможни ( да наречем така т.н. средна класа) българи без да им поставя условието да са доказани борци срещу комунизма вчера и онзи ден? Защо пък да не им бъде дадена възможността да станат такива от днес или от утре, бранейки икономическия интерес на своите семейства от посегателствата на лявото?

За сведение на скептиците, да припомня широката заблуда, че някак по природа, едва ли не, българинът бил ляв. Нищо подобно! Българинът по традиция е по-скоро консервативен, което е свързано с патриархалното у нас, наследено от времето, когато българите, макар и поданици на Падишаха, са били собственици в огромната си част. За разлика от руските крепостни селяни и дори от западноевропейските закрепостени пейзани,винаги са имали какво да губят. Едва, когато централната османска власт се е оказала неспособна да поддържа реда в държавата и беззаконието по българските земи е взело връх, възрожденските българи са започнали съпротивата си.

Друг е въпросът, както пишат редица автори, като Симеон Радев, че т.н. либерали са се оказали изведнъж смазващо мнозинство в нова България спрямо консерваторите по простата причина, че имотните българи от времето на султана вкупом са получили етикета на турски мекерета, свързани със старата власт поради неизбежната необходимост да общуват с нея и дори да бъдат част от администрацията на Османската империя.

Но да се върнем тук и сега в днешната действителност. Според публикувани днес данни от социологическо проучване 21% от анкетираните българи са се определили като леви симпатизанти. 37% от тях живеят в селата, 43% са пенсионери, а 46% от тях определят доходите си като ниски.

Симпатизантите на десните партии са 26%, тяхната средна възраст е 46 години, 37% са жители на областни градове, а 32% оценяват доходите си като средни.

Както виждате, не си измислям. Определящите себе си като хора с десни възгледи българи са мнозинство. Време е да се направи така, че да получат полагащото им се политическо представителство.

„Изненадата“ съм си запазил за финала. Защото е адски модно да се ходи на гробищата на СДС и ДСБ, където ги няма, за да им се предрича за пореден път кончината. Но не искам да съм нито модерен, нито ляв. Скромната ми преценка е, че тяхното постоянно, систематично, упорито и в крайна сметка- преждевременно закопаване, е дело преди всичко на пожелателната кампания на техните „благожелатели“- конкуренти и опоненти.

Редовите симпатизанти, които не участват в апаратни игри, наистина не разбират какво имат да делят разделените сини партии и всъщност искат обединение между тях. И ако то се казва „коалиция“, поради невъзможност да се върне миналото назад към един единствен политически субект, вероятно ще приемат този компромис. Но при едно условие: отваряне на коалицията към потенциала на предпоставено симпатизиращите й по социален признак българи. Само така ще се преодолее живуркането на ръба на опасността от парламентарен аборт на следващите избори. Ако сините не покажат сила, набирайки подкрепа от споменатия ресурс, като си върнат по този начин отблъснатите към ГЕРБ и натирените към резервоара на негласуващите естествени съюзници сред заможните хора, ще бъдат обречени да претакат самоцелно лустрацията, конфискацията и декомунизацията на вечеринки за хора, които нямат нужда от убеждаване в антикомунизъм.

И не забравяйте една подробност: България е на първо място в света по показателя собственици на жилища. Това са собственици! Собствениците, макар повечето да са станали такива при комунизма и някои от тях да са му благодарни за това ( макар да са го направили напук на същия този комунизъм) , са по дефиниция податливи на демокрация като имунизация срещу споменатата конфискация, незабравимата колективизация и насилствената национализация.

Така погледнато, потенциалът на демокрацията в България е уникален. Разпиляването му не е случайно и трябва да срещне отпор чрез съединението, което прави силата.

Share on Facebook

Какво (не) ни казват за олигарха Гриша Ганчев

Признавам изненадата си, че вчера сайтът „Всеки ден” не просто разви със свой принос мои разкрития във връзка със имоти на семейството на Георги Първанов, но и се позова на книгата ми „Президент на РъБъ” с цитати и обобщения, които може да направи само редактор, чел внимателно текста „с лист и молив”. Макар и с две години закъснение след издаването на книгата, това е факт. За първи път една българска медия се престраши не просто да спомене, а да се позове подборно на тази книга, надграждайки със собствено разследване написаното в нея.

Вече близо две години минаха и от друг мой сигнал, който в момента звучи особено актуално във връзка с темата за прокурорските проверки във фирми на Гриша Ганчев, един от най-влиятелните олигарси в България, чийто син дори е арестуван. Днес Ганчев буквално се превърна в медийна звезда, демонстрирайки самочувствие в серия от интервюта в сутрешните блокове на телевизиите с най-голяма аудитория.

Възмутен от „дивия капитализъм”( тъкмо той!), видимо раздразнен, но с категоричността на недосегаем,той нарече „кьорфишеци” информацията на МВР и прокуратурата по проверките за нередности във фирмите му за производство и търговия със захар. Една от „находките му”, която той много си хареса и повтори многократно в ефира на Би Ти Ви като аргумент в своя защита, беше саркастичният му въпрос дали край Чернобил расте захарна тръстика. Той знаел, че там се произвеждало електричество ( макар всъщност Чернобил е от 26 години „производител” предимно на ядрена радиация). И понеже не расте, значи нямало как да е вярно тъкмо от района на Чернобил да се внася захар в България, каквито намерения имало по информация на полицията и прокуратурата. Ха-ха-ха…

После Ганчев се разлюти косвено и на „мангалите” ( ало, колеги, това е език на омразата, забранен от конституцията, за което, пак с огромно закъснение се сетиха да търсят сметка в момента на Волен Сидеров). Бившият борец се похвали, че можел да си купи 500 „мангалски фирми” и чрез тях да прикрива контрабандата си, ако било вярно, че се занимава с такава. Подразбира се, че трябва да сме му благодарни, че не си е купил „мангалски фирми” и това го прави чист пред закона автоматично.

От изявите на Ганчев ми стана ясно за пореден път, защо хора като него постъпват интуитивно правилно, когато бягат по принцип от публични изяви. Изневеряването на принципите в техния случай е пагубно- от няколко приказки става ясен агресивният им заряд и нивото им на видни дейци на българския „бизнес” с борческа предистория.

Странен за мен беше „пропускът” Ганчев да бъде попитан за коментар по вече многократно заявеното твърдение от страна на бившия служител на НСО Пламен Устинов, че лично президентът Първанов ( като един бос на мафията!) е уредил Ганчев да не бъде убит, каквото намерение иначе имал разследваният вече втора година Алексей Петров. Все пак е забележително, че лично държавният глава, когото покойният писател Христо Калчев нарече „конферансие” на олигарха Васил Божков, се е изявявал и като охранител на живота на един бивш борец, скаран с виден каратист.

Още по-интересното е, че никой- нито от МВР, нито от интервюиращите- не премина невидимата „китайска стена” около автомобилното начинание на Ганчев в Ловеч, с което той особено много се гордее и го подчерта вчера , заявявайки, че в България ставали „зулуми” докато той се намирал в Китай поради бизнеса си с компанията „Great Wall”. Понаписал съм нещо по този въпрос отдавна и се питам, дали и този път трябва да минат две години, за да бъде проявен интерес към фактите, зад чиято достоверност стоя също толкова, колкото и зад темата с имотите на сем. Първанови. Припомням, цитирайки част от моя статия, поместена в сайта e-vestnik ( други мой статии по въпроса бяха препечатани дори в Германия):

 
1 Ноември 2010

Иво Инджев
Очаквайте големи фанфари и благодарности лично към Първанов при предстоящото откриване на автомобилния завод на “Литекс моторс” в местността Корудере до с. Баховица, на 7 км северно от Ловеч. В дружеството акционери са “Литекс комерс” АД и “Грейт Уол” (Great Wall) – най-голямата частна компания в китайската автомобилна индустрия. По мои данни китайската инвестиция е привлечена с изричната намеса на българския президент. Защо не се хвали открито ли? Ами защото намесата му е в полза на един негов приближен и това няма нищо общо с правилата на пазарната икономика.
Вестник „Труд“ цитира шефа на „Литекс комерс“ гриша Ганчев да казва, че голям мерак за този проект още имали Русия, Белгия и Словакия. Аз пък се осмелявам да осведомя „Труд“, ако не знае, че от доста време Първанов е пренасочил лобистките си апетити към забогатялата от робския ниско платен труд на народа си комунистическа китайска държава. “Китайците обаче избрали България заради ниските данъчни ставки, благоприятния инвестиционен климат и вниманието, което им засвидетелствали премиерът Сергей Станишев и президентът Георги Първанов”, отбелязва „Труд“ на 10 май 2009 г.
А ето и някои разяснения по темата от сайта БЛИЦ от 19 март 2010 г.:
“Ловешкият бизнесмен Гриша Ганчев планирал да създаде собствена банка, научи „ШОУ”. Той щял да осигури 51 процента от уставния капитал, а другите пари ще бъдат дадени от негови партньори – китайски бизнесмени. На първо време уставният капитал щял да бъде 60 милиона лева. Банката веднага ще кандидатства за издаване на пълен лиценз. Ганчев преговарял с китайските си партньори покрай сделката за построяването на автомобилен завод в Ловеч. Очаква се неговото ново начинание да се реализира до края на годината. Намеренията му били да дава евтини кредити на българския бизнес.
Банката ще се казва „Литекс банк”. Много е любопитен фактът, че Ганчев е получил първия си кредит именно от банка с такова име. Това става през 1990 година. Тогава той получава 5 милиона долара от „Литексбанк” Бейрут. По това време тя работи активно с България и основно кредитира сделки с горива. Ганчев получава кредита, за да осигури точно сделка със суров петрол с бургаския НХК. Странното ,е че самият комбинат става тогава гарант по кредита пред ливанската банка”.
Може би авторите на текста не знаят, но „Литекс банк“ изобщо не е ливанска. Това беше българска банка, собственост на НРБ . Тя беше единствената подобна по своя род и оперираше от Бейрут. Нейните президенти бяха българи. Чавдар Кънчев, последният от тях преди трансформирането на НРБ в РБ по съветска заръка, стана след това и шеф на Българската външнотърговска банка.
„Литекс банк“ бе управлявана от него като реален икономически субект на международния финансов пазар и той беше логичният кандидат на Андрей Луканов за изключително важния пост при преминаване на България на пазарни релси. Какво е минало като потоци и операции през „Литекс банк“ в навечерието на добре подготвената трансформация на тогавашната политическа власт в днешната икономическа е вероятно една от ключовите тайни на т.н. „преход“.
Така че „ Проектът на Първанов“ свързан с времето на Луканов и на други друзя по оръжие- тогавашни и сегашни. Самият Първанов е техен проект.

Share on Facebook

Честита ( Белчин) баня, др. Първанов!

ДОЖИВЯХ(ivo.bg)!

„Зорка Първанова е горда собственичка на луксозен хотел в курорта Белчин баня до София, научи ексклузивно „Всеки ден”. Бившата първа дама е намерила начин да си уплътнява времето след края на мандата на мъжа си на „Дондуков” 2 още преди изборите през есента. Тя е вдигнала тузарски комплекс „Белчин гардън” за милиони левове и от президентша се преквалифицира на бизнес дама.
По документи хотелът не се води на нейно име, но репортер на „Всеки ден” разузна на място ситуацията около собствеността. Всички до един жители на Белчин баня свидетелстват, че комплексът чудо е именно на Зорка Първанова.
Още на влизане в курортното селище всеки попитан къде е тузарското здание, отговаря: „Ааа, на Зорка хотелът е ей натам към горичката”. Местните нямат съмнение кой е собственик на „Белчин гардън” и обясняват, че супер луксозната спа почивна база е построена преди около година.
Местните разказват, че хотелът се върти от червения депутат Кирил Добрев и от големия син на Георги и Зорка Първанови – Владимир.
Екипът на „Всеки ден” се увери и лично в предимствата на тузарската почивна база. Всичко в хотела е супер луксозно, има външен и вътрешен басейн. Цените пък са като в парижкия „Риц”. Кафето и сокът са по 6 лева, а ползването на външния басейн струва 12 лв. Отделно обаче се плаща за шезлонг, чадър и други екстри.
Касовата бележка от питиетата пък показва коя е фирмата собственик на хотела. По документи базата се стопанисва от „Тера Инвестмънт” ООД. Според справка в информационните масиви тя се управлява от 30-годишния Петър Иванов и 56-годишния Владимир Лазов.
Последният фиктивно се води собственик и на два мезонета на столичния булевард „Гоце Делчев”. Апартаментите обаче всъщност са на Георги Първанов и са му дарени не от кого да е, а от оръжейния търговец Петър Манджуков. Бизнесменът му ги подарил през 2006 г. и впоследствие получил орден „Стара планина”. Информацията бе разтръбена от журналиста Иво Инджев, който я съобщи в ефира на Би Ти Ви и заради това бе уволнен.
Пет години по-късно се оказва, че разобличеният като агент Гоце от ДС всъщност е получил не един, а цели два мезонета като подарък от Петър Манджуков. В книгата си „Президент на „РъБъ” Инджев разкрива, че става дума за два апартамента мезонети на бул. „Гоце Делчев” 53Е, вх. Б.
В романа си Инджев даже иронизира съвпадението с псевдонима на бившия президент 55-годишния Първанов. По нотариален акт апартаментите, чиято обща пазарна стойност надхвърля 600 000 лева, се водят на името на Владимир Рангелов Лазов, на когото са продадени от директора на фирмата собственик на блока Ивайло Петров Манджуков, син на Петър Манджуков.
Инджев доказва в книгата си, че Лазов е близък с Първанов. През 2006 г. пред новопостроения блок дежури полицейска кола. Лазов е перничанин, от приближените на Първанов бизнесмени. Шеф е на строителна фирма, която ремонтирала срещу 800 хил. лв. родилен дом в селото на президента Първанов, за да стане старчески дом.
Домът е на 2 етажа и е малко по-голям от апартамент, цената излиза 3000 лв. на кв. метър и предизвиква публикации в някои вестници. Фирмата на Лазов е ремонтирала и много други сгради, включително административни в София, като за 5 години до 2009 г. печели обществени поръчки за общо 28 милиона лева.
Лазов също е дарител на Българската Коледа под егидата на президента. Първанов е бил на рождения му ден през 2005 г., на сватбата на сина му през 2010 г., засичани са заедно и на други публични места, едно от които е в студиото на „Шоуто на Слави”, когато седи до Георги Първанов в публиката, а съпругата на президента Зорка е гост на шоуто.
В книгата си Инджев разкрива още, че Зорка Първанова е забелязвана да посещава апартаментите, които и досега се водят на Лазов, но стоят необичайно празни.
Имотна далавера за 1,5 милиона
През юли 2011-а, в последните месеци от мандата на Георги Първанов, тогавашният държавен глава и съпругата му Зорка бяха уличени от лидера на РЗС Яне Янев в имотна афера за стотици хиляди левове, която затвърди изказаното по-рано мнение от вицепремиера Симеон Дянков, че Първанов е млад милионер.
Според данните през 2007 година първата дама Зорка Първанова е закупила поземлен имот от 8500 кв. м в землището на село Иваняне за сумата от 45 000 лева, което според изчисленията се равнява на по-малко от 3 евро за кв. м. От партията на Яне Янев тогава посочиха, че в централата са получили сигнали от съседи по имот на президентската съпруга Зорка Първанова, които заявили, че по същото време са закупили собствените си парцели на цена между 25 и 30 евро на кв. м.
След като президентският парцел бил вкаран в регулация – през февруари 2011-а, цената му достигнала 100 евро на кв. м и при евентуална продажба президентът Първанов и неговата съпруга ще реализират печалба от над 1,5 милиона лева, изчисли тогава Яне Янев.
Синовете на Първанов също с харизани имоти
Двамата синове на Георги Първанов – Владимир и Ивайло, развиват солиден бизнес от три години насам заедно със сестрата на Кирил Добрев Мариана. Трите видни соцотрочета имат по 33% от фирмата „Айви СМ” ООД.
Дружеството има повече от амбициозен предмет на дейност – проектиране и продажба на софтуерни продукти, консултантски и хотелиерски услуги, дистрибуция на стоки и сделки с интелектуална собственост.
Благодарение на бизнес дейността си големият син на Първанов – Владимир, успя да си купи апартамент за 235 000 лева в квартал „Манастирски ливади” през 2009 г., в който днес живее със съпругата си и бебето. Според нотариалния акт на баровския дом апартаментът е на два етажа с обща площ 213,4 кв.м и гараж от 34 кв.м.
Изчисленията показват, че Първанов-младши е платил само по 519 евро за кв.м, докато цената на апартаментите в този квартал е най-малко 1000 евро за квадрат. Любопитен е и продавачът на мезонета – строителната фирма „Крит”, която е сред най-сериозните спонсори на бившия президент Първанов. За втората кандидатпрезидентска кампания на Георги Първанов през 2006 г. от „Крит” дариха официално 25 000 лева, фирмата ежегодно дарява между 5 и 10 000 лева за кампанията „Българската Коледа”. (vsekiden.com)

ОТ КРАЖБА НА КРАЖБА, ОТ ЕК НА ЕК
Иво Инджев

⋅ януари 15, 2011 ⋅
…още една конкретна подробност, която съобщавам на вниманието на онези, които би трябвало да следят за законността в държавата.
В навечерието на парламентарните избори от 2009 г. в една от любимите на Първанов общини, Самоковската,( там и спортна зала да построят, пак самият президент я открива), се е състояла интересна приватизация. В курорта Белчин баня за броени дни една апетитна, но пустееща бивша почивна станция, се превръща в частна собственост. Причината за невижданата експедитивност е фактът, че на огледа при пазаренето присъства самият Георги Първанов, воден от всесилния в региона ( родом от с. Белчин баня) собственик на най-голямата строителна компания в България “Главболгарстрой” Симеон Пешов – същият, който дори и в официалните регистри фигурира като единствен кандидат на търговете, когато са му важни.
Но да не мислите, че Първанов лично се е бръкнал да плати за придобиване на имота? Неее, има си хора за това. Защото там е бил и не кой да е, а неговият любимец Кирил Добрев, един млад другар с потекло и размах, когото бяха хванали на сръбската граница с огромни суми валута в брой, но се “оправи” без проблеми. Явно си е оправен. Да припомня как точно ( написал съм го на 31 януари 2009 г. в блога си):
“Синът на покойния вътрешен министър Николай Добрев, който заедно с Първанов беше принуден да върне мандата за съставяне на нов червен кабинет на 4 февруари 1997 – ма, беше заловен на 17 май 2000 – та година с 215 000 германски марки и 43159 американски долара на сръбската граница.
При разпита заявява за сръбския контрабандист Бранислав Жечевич, от когото е получил парите ( най – вероятно от продажба на цигари): „Това беше първата ми съвместна работа с този сръбски гражданин”. Нещо от рода на : „ау, тази лисица какво прави на рамото ми”, както възкликнал бракониерът, заловен на местопрестъплението.
Разследването , което се проточва, е белязано от противоречия, обрати, перипетии и разни любопитни подробности. Една от тях е че за освобождаването на Кирил Добрев, както и на неговия съдружник Илиян Насков, ходатайства лидерът на БСП Георги Първанов – същият, който за изненада на всички няколко месеца по – късно се оказа президент на републиката. Двамцата са освободени, пистолетът на Насков е любезно върнат.
Не по – малко интересна ( и многозначителна ) е другата забележителна брънка от типичния за нашата действителност сериал. Разследващите заявяват, че материалите по делото са пратени в прокуратурата. Тя пък твърди, че не знае такова нещо. Онова, което знаем със сигурност, е , че главният прокурор Филчев беше награден с посланически пост в Казахстан от Първанов ( където я свърши като кучето на нивата).
Трета и четвърта подробност е това, че Кирил Добрев днес е нещо като любимото дете на партията. Той не само се радва на особена почит в нея, не само е член на Висшия съвет на БСП и младежки лидер, но и е инициаторът на безпардонните рекламни кампании на червените. Негови са идеите ( а казват и парите осигурявал пак той) за клиповете по повод партийния конгрес, които занимават цяла ( включително безпартийна) България с това как лидерът Станишев се превъплъщава във ватман.”
Сигнали, като този и много други ( конкретни съм приложил в книгата “Президент на РъБъ”) се смятат тук за обречени в рамките на негласно установеното статукво, според което Първанов и неговите приближени са недосегаеми. Вчера обаче Европейската комисия изиска официално записите на разговорите, от които произтече твърдението на премиера Борисов за намесата н Първанов в полза на конкретен бизнесмен. Остава да се надяваме, че от членството ни в ЕС ще произтече последица от правен характер, което е единствената надежда май на загубилите надежда в българското правосъдие туземни граждани. ( ivo.bg)

Share on Facebook

« Предишна — Следваща »