ivo.bg приюти 50 000 коментара

Електронната търсачка в блога днес съобщи за един малък юбилей: броят на коментарите в рамките на около 3 г. и 9 месеца съществуване е преминал кръглата бройка 50 000.
2 225
Публикации

Коментари
50 006
Коментари

49 269
Одобрени

Статистиката е също така безпощадна и спрямо нападките за „цензурата” тук поради очевидно пренебрежимо малкия процент коментари, които не са били одобрени за този период. „Пренебрежимо”не означава пренебрежение към чуждото мнение. Казвам го от позицията на човек, който е работил в какви ли не медии и знае, че случаите на „пробив” на читателско, зрителско или слушателско мнение на повърхността на медията е …пренебрежимо малък процент спрямо огромната опашка желаещи да се изявят чрез съответната трибуна.

Няма медия, която безкритично да помества всичко, каквото й изпратят: най-малкото това не е възможно поради ограниченията във времето, страниците и т.н.. Интернет промени в това отношение възможностите за изсипване на боклук в публичното пространство, но отговорността за замърсяването би трябвало да споделят онези, които отказват да го филтрират.

Да, този блог подканя коментаторите. Но не и псувачите, агресорите, нарушителите на забраните в конституцията към подстрекателства срещу вярата и етноса , манипулаторите на мнението на самия автор като бракониери, които го тикат в капана на оправдателния режим за нещо, което не е написал. Така че поканата не е обещание за всепозволеност. Очакванията домакинът да проявява мазохизъм, както и словесната порнография, не се поощряват тук. Подканянето е едно, възползването от поканата е друго. Това го знае всеки отговорен човек, който приема поканата на светофара, но само когато светне „зелено”.

Но не сме се „събрали” в този „празничен ден” ( нека ми е позволена самоиронията на кавичките, защото не търся някакви „овации”), за да говорим за изключенията: правилото е, че цели 50000 ( петдесет хиляди ) коментара са документирани тук и макар далеч не всички да блестят като венец на читателската мъдрост, все пак събират мненията на многохилядна аудитория но теми от обществен интерес.

И да не забравя: повярвайте, не гоня бройка на посещенията и коментарите- нито забогатявам, нито се обогатявам от това. Използвам количествения показател, постигнат днес, само като повод да напомня някои принципи за качеството, върху които стоя в този блог, за което съм писал „на парче” и преди.

Честито и наздраве!(ivo.bg)

Share on Facebook

Изчезналият указ е като намерен кивот- занимавка с килотите на старата власт

Имаме информационен повод да се вгледаме отново и по нов начин в старата тема за живота, делото и липсата на съдебно такова по отношение на Георги Първанов.

Ако изключим разкритието за несъщестуващия президентски указ за помилване на осъдени, нищо ново не се случва по темата за авгиевите обори на троянския кон на Русия в България Георги Първанов. Доста по-сериозни и многобройни факти и твърдения за неговите безобразия, зад които стоят не само мои съждения, но и свидетелства на хора, готови да говорят пред съд, всеки може да намери в книгата ми от 2010 г. „Президент на РъБъ”, написана в „реално време” , а не след като кучето е умряло и всеки може да му вдигне нож.

Не ме интересува, че мога да бъда упрекнат в самоцитиране или да бъда замерен с нещо още по-заядливо- свикнал съм. Интересува ме само доколко „кучето е умряло” и дали проължава да респектира останалите от глутницата . Защото изглежда, че повече се прави на умряла лисица и около него боязливо обикалят онези, които така и не посмяха да се доближат до уж лишения ни от кой знае каква власт по конституция държавен глава Първанов, който обаче явно държеше на нужното му разстояние всички потенциални критици- а някои от тях и на каишка!

Днес, в рамките на броени минути, почти едновременно, в медийното пространство прозвучаха остри думи по адрес на ролята на президента Първанов в близкото минало от страна на настоящия вътрешен министър Цветан Цветанов, от бившия външен министър Соломон Паси и политолога Димитър Аврамов. Няма да ги преразказвам- сигурен съм, че сега, когато е вече позволено, тази работа ще свършат храбрите български медии. Най-общо казано, започва се разговор за ролята на Първанов в онзи свят, които някои наричат подземен, а аз назовавам надземен по простата причина, че съм изринал достатъчно, за да стане ясно какво се крие под краката на една 10 годишна безконтролна власт, за която премиерът Борисов напълно правилно ( макар и безкритично спрямо самия себе си по аналогия) заяви преди два дни, че се е радвала на невероятен „медиен комфорт”. Друг е въпросът, че като гледам как някои главни герои(ни) в обгрижването на този комфорт, като бившата шефка на в. „24 часа” Венелин Гочева, отново са благи гости в ролята на медийни началници на екрана на „прославената” в слугуването на Първанов телевизия Би Ти Ви, май нищо принципно не се е променило в менюто на кетеринга на журналистиката, захранваща поръчителите на тяхната стока по метода „уста в уста”.

В интерес на справедливостта, хубав или лош, вътрешният министър Цветанов беше единственият, който прекрачи отвъд забраната на Бойко Борисов от трибуната на учредителното събрание на ГЕРБ за Първанов да не говори никой, освен самия той. Със сигурност Борисов е разрешил по временни тактически съображения на Цветанов да нападне вербално Първанов като ответен удар за онзи гаден номер, който опитният партиен интригант им спретна с оповестяването на аудиозаписа от капана, организиран на вицепремиера Симеон Дянков, изпратен на заколение в устата на вълците да се извинява за една своя реплика ( между участниците в онзи другарски съд над финансовия мнистър е и шефът на кабинета на Първанов, генералът от запаса Никола Колев, който сега за благодарност заминава с благословията на Борисов посланик в Холандия- каква генералска солидарност само!).

За протокола да припомня, че чрез една журналистка, предаваща въпроса на министъра ( в рамките на някакъв нов жанр в журналистиката) Цветанов успя да смае Първанов на пресконференцията му на 12 март 2010 г., посветена на скандала със стенограмата. Още по-смаян бях аз пред телевизора, защото въпросът беше почти буквално повторение на нещо, за което вече бях попитал в своя блог: защо, ако изведнъж Първанов е станал такъв фен на прозрачността и оповестяването на стенограми от служебни разговори, не оповести и други такива. За пример, от вероятно хиляди възможности, бях избрал да илюстрирам тезата си със саркастичното предложение Първанов да разсекрети разговора си с неговия съветник Емил Кюлев, състоял буквално часове , преди банкерът да бъде разстрелян демонстративно и посред бял ден на т.н. правителственото трасе на софийския булевард „България”. Смайващо е наистина, че Цветанов също беше избрал да зададе чрез журналистката практически абсолютно същия въпрос с аналогичен сарказъм- съвпадението е изключено при богатите възможности на един вътрешен министър да избере всякакъв друг контекст от висотата на своята предполагаема информираност. Може би по тази причина Цветанов ми се „реваншира” по-късно, като стана единственият ( (и до днес) политик, „осмелил” се да цитира книгата ми „Президент на РъБъ”. С това предизвика яростта на Би Ти Ви спрямо моята скромна персона с полуистинската си манипулативна версия, че Инджев не бил уволнен, а напуснал сам- оставяйки отново публиката в неведение за факта, формулиран в доклад на държавния департамент на САЩ по-късно като „напускане под политически натиск”.

Припомням всичко това не като самоцел, а за да възстановя като свидетел някои евентуални „бели петна” в публичната памет за перипетиите по веригата на отношенията между сегашната власт с онази на Първанов. Защото соловият отговор на Цветанов от онова време увисна във въздуха, наситен отново с мълчание след като Борисов и Първанов започнаха да се появяват на сватби на общи приятели и да се крият по хотелите на общи ятаци, като руския олигарх и консултант за АЕЦ „Белене” ( на масата на преговорите срещу България) , като Валентин Златев. За което пък писах в книгата си „Течна дружба” през 2011 г. – дали ще доживея и тя да бъде цитирана от Цветанов поне веднъж, че да повярвам в искреността му?

Като става дума за „вяра”, ето в какво вярва Цветанов към днешна дата, заявявайки следното по ТВ 7:

„Вярвам, че президентът на страната в лицето на Росен Плевнелиев и вицепрезидента Маргарита Попова действително ще има възможност парламентът да бъде запознат с всичко това, което трябва да бъде показано на обществото. Защото това са реалните години, в които някой е обслужвал организираната престъпност. Защо не се помисли за жертвите? Защо, когато някой помилва някого, не помисли какво е причинил той на тези граждани?”.

Мога само да добавя, че тази работа с”вяра” няма да стане. Ако няма политическа воля, ще се повтори след време мрънкането от рода на онова, което сега се дочува от някогашния президент Желев, че Тодор Живков е трябвало да отиде в затвора.

ГЕРБ май са решили да повторят фарса с „преследването” на Живков заради скъсаните му чорапи, с което разсмяхме горчиво света за наша сметка и още берем горчивите плодове на пренебрежението към нас като към слуги на Москва, които така и не посмяха да посегнат на съветския лакей, решил да подарява страната си на СССР.

Само „изчезналия указ” като някакъв изчезнал кивот откриват сега новите стопани в гнездото на змиите, повдигайки камъка на „Дондуков”2? Тезата и темата за помилването, като едва ли не първороден Първанов грях, направо го представя като херувимче, набедено, че не стреля точно с лъка си, а то, миличкото, просто не е виновно, защото няма мускулите на Борисов. Този човек дори не забелязваше, че чете едни и същи абзаци в различни свои новогодишни речи по телевизията и това му се прощаваше заради сините му очи и зализания перчем, та какво остава да го заклеймят сега заради някакво си безхаберие – голяма работа, че бил забравил нейде да тури някакъв параф! Ефектът ще е колкото от хумористичното упражнение с искането за процедура за отстраняването на същия този Първанов от президентския пост заради оповестяването на злополучната стенограма от 5 март 2010 г.

Share on Facebook

Бъдеще свършено милиционерско време

Озарен от добрата новина за предстоящи реформи в МВР, реших да слушам малко по-внимателно вътрешния министър Цветан Цветанов, който гостува тази сутрин… ха, изненада! – на Николай Бареков.
Сега четете внимателно и се опитайте да подредите във времето мислите на министъра – кое ще бъде направено, кое се прави, кое е било направено:

Цветан Цветанов: Днес ще обявим, че с разговорите, които сме водили и със синдикатите, ще бъдат съкратени 3000 служители в МВР. Но това е плавен, осъзнат процес, който е провеждан в рамките на две години и половина.

Николай Бареков: Осъзнат от народните маси, най-вероятно, защото и те трябва може би да приемат тази новина.

Цветан Цветанов: Осъзнат от ръководството и служителите на МВР, защото това, което днес ще обявим като съкращаване на тези 3000, това е процес, който е текъл две години-две години и половина. Знаете, че годишно някъде напускат по нормалните процедури – по собствено желание, поради пенсиониране, около 3000 човека. В рамките на последните две години те са били 6000 човека. Но при преструктурирането, оптимизацията на работа на съответните звена в МВР доведе до възможността днес да обявим съкращаването на 3000 щатни бройки, с което щатът на министерството за реално заети бройки ще бъде 53 440 човека.

Николай Бареков: Т.е. тези хора вече са съкратени?

Цветан Цветанов: Абсолютно.

Обявените предстоящи 3000 съкращения всъщност вече били факт, но не били точно съкращения, а пенсионирания и напускания, и не били 3000, а 6000. Понякога не съм много съобразителен, сигурно и днес, защото останах с впечатлението, че МВР ще утвърди щатни бройки с 3000 повече от реалния брой на служителите. Да живей реформата!

P.S. а това е специален бонус за ценителите – най-често употребяваните думи от министъра в споменатото интервю

Шистовата победа на Русия и готвеното „окончателно решение“ за България

Покрай шистофреничния шум, получил така спешно подкрепата на премиера Борисов, който вече направи ( пред Нова телевизия) първия си намек за възможна ревизия на безумната забрана да знаем дали газ газим, а бедни ходим, в сянка остана истинската бика за независимостта на България, която наистина е на дневен ред. Борисов обеща до дни да каже окончателно какво ще правим с онзи”гьол с шараните”, както веднъж нарече площадката за АЕЦ „Белене” преди да се отметне няколко пъти и пак да се метне обратно в реториката за гьола.

Сега, цитирайки свои източници, „Труд” прогнозира ново отлагане с три месеца на уж окончателно наближилото решение.Ще си говорим пак по темата след посещението на американския държавен секретар Хилари Клинтън, избрала България да партнира на Германия като площадка за кацане на самолета й в рамките на тридневно нейно посещения в Европа. До момента не сме чули Борисов да използва някое от обичайните си в подобна ситуация бодряшки обобщения- например, че България е досущ като Германия, щом е единствената държава, освен Германия, включена в пътуването на г-жа Клинтън. И сигурно има причина да не му е много до шега…

Думата ми е за друго- за артилерийската подготовка, която руските лобисти осъществиха успешно на този етап на българска земя, каквато опитаха и другаде, например в Полша, но не успяха. Тук знайни и незнайни екологично загрижени граждани, мнозина вероятно най-искрено, бяха организирани от невидимата ръка на хора с явно големи възможности за координиране, разгласяване, подготовка на пропагандни материали, прокарване на медийни изяви и най-вече- на нещо като „арабска пролет” с канонада от балкански псувни в интернет срещу плахите гласове на разума, диктуващ България да не забранява нещо, което дори не знае дали притежава.

Кратката равносметка от кампанията на анти(фа)шистите, за каквито мнозина се изживяват в духа на борбата срещу капитализма и империаризма- кампания, която не стихва медийно дори и след епохалния успех на невидимите за публиката организатори, създаде прецедент. За първи път у нас в интернет беше предизвикана изкуствена вълна, употребяваща естествени страхове на хора с различен мироглед и политически възгледи, която доведе до законодателно решение в срокове, на които може да завиди лозунгът от зората на комунизма „петилетката- за три години”. Бързо, ударно, ефективно, като изпреварващият удар на съветската артилерия срещу готовата за настъпление край Курск през Втората световна война германска армия- за тази най-голяма в историята танкова битка се знае, че всъщност е спечелена на тихия фронт. Приложеният артилерийски вал срещу германците, вече е известно на историците, е дело на невероятно подробна информация за самия Вермахт, изтекла от изключително близък до Хитлер източник. Според някои непотвърдени сведения, най-вероятно става дума за самия Мартин Борман, дясната ръка на Хитлер, който фанатично е симпатизирал на социалистическата идея ( автори на изследвания допускат дори, че е избягал в СССР, а не е „безследно изчезнал”). Какво ли не прави идеологическият фанатизъм да другарите по социализъм?!

Тук също „фронтът” беше предаден отвътре- някой вярва ли, че Борисов, който в характерния си стил се изрепчи, че щял да подпише за шистовия газ „на инат”, е бил чак пък толкова потресен от някакви си протестиращи, пък били те и демонстранти от 12 различни града? Човек трябва да пада от луната и никога да не чувал и виждал Борисов, за да повярва на тази басня. Въпросът защо го направи е дискусионен и към него можем да се върнем, когато има нови обстоятелства и причини за разсъждение по темата.

Едно е ясно обаче: шистовият газ и АЕЦ „Белене” са теми, които са скачени съдове- най-малкото в пропагандно отношение. Антишистовата истерия беше пилотен успешен проект за разгрявка преди голямото сражение за Белене. Само си представете колко неприятно щеше да им е съвпадението на евентуалния пусков срок за добив на шистов газ, ако не беше забранено дори проучването за него, с планираното завършване завършване на АЕЦ „Белене”. Представете си също сравнението на икономическия ефект ( какъвто добивът на шистов газ доказано постигна за икономика с гигантските размери на САЩ- какво остава за България). И как щеше да изглежда резултатът от сравнението на американската частна енергийна инвестиция, с конкурентната държавна руска: газът, в чийто добив България не е вложила и стотинка, започва бълва стотици милиони печалба, докато АЕЦ „Белене”, при цялата неизвестност за самото наличие на пазар за електроенергията от нея, е финансово заробване за поколения напред. Не може! Това не можеше да се допусне- не и по отношение троянския кон на Русия в Европа. Съответно лобистите успяха с успешни пропагандни хватки да създадат повод за Борисов да се намеси в полза на руския интерес.

А междувременно зад кулисите кипи истинската битка. Ето за какво става дума:

АЕЦ “Белене” не е европроект, а руско дело на BG територия

30/01/2012

24 часа

КРАСЕН СТАНЧЕВ, ръководител на екипа на Института за пазарна икономика (ИПИ) за оценка на проекта за изграждане на АЕЦ „Белене“ и учредител на Гражданския комитет против АЕЦ „Белене“.

Премиерът Борисов би трябвало да е получил писмо (без дата) в подкрепа на възобновяването на строежа на АЕЦ „Белене“. То е подписано от кмета на гр. Белене, Българския атомен форум – БУЛАТОМ, Българското ядрено дружество и Гражданския комитет за изграждане на АЕЦ „Белене“ и за развитието на ядрената енергетика в България.

Скъпите работни места

Основният аргумент на авторите в полза на „Белене“ е, че по тяхна предварителна оценка в строителството щели да бъдат ангажирани пряко или непряко около 40 хиляди души за период от 6-8 години.

Този довод се повтаря вече четири-пет години, но никой не е обяснил как е направена сметката. Приемам обаче за момент, че тя е вярна. Тогава излиза, че прекият разход на българските потребители на електроенергия и данъкоплатци е 0,56 милиона лева за едно работно място.

Това е сумата, която се получава, ако се раздели стойността на проекта на предполагаемите работни места. Ако се вземе само приносът на НЕК и държавния бюджет (за прилежащата инфраструктура и системни връзки), цената е 219 000 лв. на работно място, лелеяно от поддръжниците на АЕЦ „Белене“.

Средната цена на такова работно място би била 73 пъти по-голяма от типичните 3000 лева на един работник, нает по финансираните от бюджета програми за заетост. След споменатите 6-8 години пълната цена на уж ангажираните в „Белене“ ще се плаща от потребителите през цената на електроенергия от новата централа.

Строиш – разрушаваш

Разумните хора предприемат стопански начинания не за да създават работни места, а за да печелят. Работните места и доходите са следствие. Така както и безработицата е следствие от обстоятелството, че работодателите остават без работа.

Ако целта на АЕЦ „Белене“ е просто създаването на работни места, може непрекъснато да се строи и разрушава площадката на централата. Но тогава възниква въпросът кой плаща сметката и при какви условия плащащите няма да губят.

За „Белене“ реалистична перспектива да се откупи и печели има при цена на електричеството й от над 10 евроцента на квтч, по-точно при цена между 10,4 и 11,3 евроцента.

Тази цена бе получена по две различни методики и от Института за пазарна икономика, и от Института по енергиен мениджмънт. Нито вътрешният, нито външният пазар имат нужда от реакторите на „Белене“. А 10 евроцента цена на тяхната електроенергия (според стойността на еврото от 2009 г.) е просто непостижима.

АЕЦ „Белене“ обаче ще има разрушителен ефект върху другите предприятия от енергетиката на България. Както през април миналата година обяснихме в писмо до същия премиер, освен до увеличаване на разходите за електроенергия и загуби за бюджета (за плащащите данъци) АЕЦ „Белене“ ще доведе вероятно и до намаляването на доходите и на 115 хиляди души, заети и свързани с другите енергийни предприятия.

Макар авторите от БУЛАТОМ и т.н. да искат да покажат, че АЕЦ „Белене“ е хуманен проект, той всъщност е по-скоро човекоядски.

Кой би спечелил?

Все пак някой е спечелил и ще спечели. Авторите на писмото в защита на проекта „Белене“ казват, че с него ще се развие българската ядрена енергетика. Тя, разбира се, може да се развие и без него.

Но те твърдят още и че проектът бил „европейски, а не руски“, защото в него имат намерение да участват като подизпълнители на „Атомстройекспорт“ „Арева“ и „Сименс“.
Това обаче не променя факта, че проектът е на РОСАТОМ, че това е прототип, че финансирането е руско и че Руската федерация с АЕЦ „Белене“ ще постави в зависимост поне 85% от българската енергетика.

Това е наистина съществено развитие: в момента зависимостта е „само“ 71%, а вече няколко правителства прокарват интересите на Русия. Това, което посочват авторите на писмото, е кой всъщност ще спечели от изграждането на АЕЦ „Белене“. Проектът е европейски само защото България е в Европа. Но разходите по него и по съхранението на ядреното гориво са на сегашните и бъдещите поколения български граждани.

Централата ще е руска, с руско управление и технолози, но на българска територия. От това не следва, че с АЕЦ „Белене“ „ще съхраним и доразвием научно-техническия персонал, който сега страната ни има в Козлодуй“.

Такъв е следващият аргумент в защита на завършването на проекта.

Но вероятно само около дванадесет души ще придобият относително подробна представа за новата технология на прототипните реактори.

За наука мисля, че няма да става и дума. Дори и да не съм прав, ясно е, че тези хора и няколко местни строителни и консултантски компании и такива с лиценз за износ на електроенергия ще са също сред печелившите. Възнаграждение за успех ще получи и HSBC.

Както е известно, договорът с този консултант е съставен така, че да има интерес да даде положително становище за проекта.

Как ще реагира премиерът?

Той е получил становището на ИПИ от 28 март 2011 г. и писмото на Гражданския комитет против АЕЦ „Белене“ от 16 април 2011 г. Тези документи са по-добре аргументирани от писмото на поддръжниците на АЕЦ „Белене“ от миналата седмица. Но на тях отговор засега няма.

Премиерът може пак да си затрае, но може да се опита да избяга от отговорност, използвайки това писмо, ако я прехвърли на Народното събрание, на консултанта HSBC или на някой друг форум. Аргументите в писмото са смешни. И ако последиците не биха били фатални, би било смешно премиерът да постъпи така по този повод (Кафене.нет).

Share on Facebook

Държа(в)никът

Предстои събитие: не е самото посещение на г-жа Клинтън, за което най-напред научихме от в. „Труд”. Пак там днес четем:

„Енергийната сигурност на България ще бъде сред ключовите теми, които държавният секретар на САЩ Хилъри Клинтън ще обсъди с българските си домакини при визитата й в София на 5 февруари.
Това съобщи говорителката на Държавния департамент Виктория Нюланд на редовния брифинг на ведомството в петък. В превод от дипломатическия език първата дама на US дипломацията очевидно идва за разговори на тема – шистов газ. Само преди седмица отрязахме “завинаги ” американската компания “Шеврон” от възможността да търси шистов газ у нас. А точно той е възможност за енергийна независимост на България. По думите на говорителката г-жа Клинтън пристига в Европа за три дни от 3 до 5 февруари, през които ще посети само Германия и България.”
И още един цитат, за да няма съмнение, че тъкмо за „енергийна сигурност” ще става дума.

“След конференцията – на 5 февруари, г-жа Клинтън ще пристигне в София, където ще разговаря с високопоставени български политици”, обяви Нюланд. Сред темите ще са преходът към демокрация в Близкия изток, подкрепата за Афганистан, енергийната сигурност и двустранното ни сътрудничество в прилагането на международните закони.”

Вероятно вече сте решили, че събитието, за което пиша в началото, е самото поставяне на въпроса и едва ли не злорадствам като автор на публикации, в които многократно изразявам изумлението си от внезапното и абсолютно неаргументирано по своята светкавична прибързаност решение на парламента да изпълни волята на премиера Борисов България да „блесне” като първата държава в света, която сама си забранява да знае, дали е потенциално богата, като забрани да се проучва дори наличието на въпросния газ. Но грешите.

Събитието, според мен, е шансът, който се дава на Бойко Борисов да се докаже като самостоятелна величина в политиката- в международната дори! Той има такива претенции. Спомнете си как „съветва” Европа да си оправи проблемите като намали заплатите на своите граждани до нивото на българските. Ето че сега, извън рамките на обикновената веселяшка самореклама, с която Борисов е свикнал да очарова своите следовници тук (макар и обикновено за сметка на здравия разум и добрия вкус), той има възможността да се представи в цял ръст като един Стамболийски ( с когото понякога го сравняват по формални белези), осмелил се да защитава антивоенната си позиция пред Княз Фердинанд по време на Първата световна война и плаща за принципността си със затвор. Няма да е трудно: просто Борисов трябва да повтори на преговорите на „четири очи”, а после и пред очите на телевизионните камери, същата лъжа, която ни „продаде” на нас: че е взел решението си да забрани една стратегическа възможност за България да се бори за енергийната си независимост, защото се бил съобразил с гласа на народа, макар ден преди това една социологическа агенция да разпространи твърдението, че цели 75 на сто от българите биха искали нещо съвсем друго по този въпрос. Ето какво съобщи на 16 януари варненското издание на в. „24 часа” в своя сайт:

„75% от българите подкрепят проучванията за шистов газ в България при гаранции за екосредата. Това става ясно от национално представително проучване, проведено в периода от 6 до 12 януари т.г. от агенция ESTAT. Анкетирани са хиляда души на възраст над 18 години.

На въпрос „Каква, според вас, трябва да бъде позицията на българското правителство по проучването на шистов газ в България?“ 64.8 на сто от анкетираните отговарят „да го направи, ако има сигурност за екологията в районите на проучване“, а 9.6% посочват отговор „да го направи задължително“. 18.3 на сто от анкетираните се обявяват против проучването на шистов газ, дори и да има сигурност за екологията, а 7.4% не могат да преценят.

Що се отнася до добива на шистов газ, 57.9 на сто от запитаните смятат, че при наличие на залежи, правителството трябва да разреши добива, ако има сигурност за екологията в района. Други 10.8% от хората изтъкват като водещи при решението на правителството – икономическите ползи от добива. 22.2 на сто се обявяват срещу добива, дори и да има сигурност за екологията.

Нагласите на българските граждани в подкрепа или срещу проучването и добива на шистов газ са пряко свързани с очакванията за извличане на конкретни ползи. Като най-значим евентуален ефект се открояват прогнозите за създаване на нови високоплатени работни места(посочват се от 33 на сто от интервюираните), постигане на по-ниски цени на „синьото гориво“чрез национален добив на газ (23 на сто) и намаляване на зависимостта на страната от външни доставчици на газ (21 на сто).
Като основен извод от проучването се откроява сериозния информационен дефицит по темата за проучването и добива на шистов газ, който формира висока степен на тревожност сред населението. Безпокойството на голяма част от хората се дължи по-скоро на липсата на достоверна и изчерпателна информация, отколкото на рационална преценка за ползите и вредите. Общественото мнение се колебае между две противоположни крайности – за и против, които за малко на брой хора са ясно и твърдо аргументирани. Това показва, че реално хората имат нужда – изчерпателна, добре структурирана и вярна информация. Източник: News.Varna24.bg 16.01.2012″

 

Да, след някой и друг ден се появиха нови интерпретации на статистиката с очевидната цел да оправдаят със задна дата вече наложеното решение. Добре, да приемем, че някой е нагласил статистиката от 16 януари, за да се хареса на „американците”, например. Но така или иначе, цитираните по-горе данни представляваха ЕДИНСТВЕНАТА публично известна актуална снимка на обществените настроения ( пък били те и неправилно представени), на базата на които народните представители буквално на следващия ден гласуваха за обратното на онова, което им нашепваше „гласът на народа”. Обществена тайна е, че това се случи заради едноличната воля на премиера Борисов, наредил на своето мнозинство да подкрепи проруското лоби в парламента на БСП и ДПС, което никога не е крило патриотичните си чувства към СССР и Русия.

Ако Борисов наистина е принципен и последователен политик, за какъвто обича да се представя, би трябвало сега да го видим в ролята премиера, който няма да промени мнението и поведението си пред толкова високопоставен представител на САЩ, откъдето той толкова често черпи легитимност при някои от изблиците си на самохвалство с преразкази за презокеански оценки, които са му се е сторили като американска похвала. Явно този път ще му е трудно, но тъкмо в изпитанието се познава Държавникът ( нали като такъв иска да остане в историята, подхвърляйки напоследък често как поколенията щели да са му благодарни за разни неща)!

Така че, затегнете коланите пред телевизорите, излитаме в орбитата на световната политика: предстои да чуем и видим чудото как нашият премиер ще заяви храбро на Хилари Клинтън: „Госпожо държавен секретар, българският народ не иска да ни разработвате подземните богатства, довиждане”! Той вече го каза с гласа на народните представители, които имат претенцията да изразяват народния глас. Сега да чуем и неговия, ако не е загубил случайно дар слово!

Share on Facebook

Какво в говори мълчанието на одумваната Юлияна?

Искам или не, но темата за отсъствието на президентската съпруга Юлияна Плевнелиева не просто присъства- тя направо нахлу в медиите и превзе публичното пространство. Опитах се да я пренебрегна заради старото познанство със семейство Плевнелиеви от времето, когато днешният г-н президент беше Росен, дошъл на представянето на книгата ми за автограф на опашката на площада, опразнен от мавзолея на Георги Димитров, но пълен с мои читатели. А книгата се казва „Мълчанието е злото”( признавам, не помня какво съм написал като посвещение на Росен). Как да не го наруша по повод мълчанието на Юлияна, за да развия обратната в този ситуация теза?

Не очаквайте спомени, пикантерии и дори оценки за отсъстващата днес от официалността г-жа Плевнелиева. И аз съм инат…

Имам реплика обаче към една от тезите, насаждана от „познавачи” по темата. Съпругата на президента, според тях, била длъжна да застане до него- дори за мъничко, ей така поне веднъж – например при полагането на клетвата, за да запуши устата на нездравото любопитство. Било неуважение от нейна страна да не го прави. Един колега днес дори изрази мнение, че ако дори само 10 стотинки е похарчила държавата за нея ( за охрана или друго), тя била длъжна…

Много интересно: колко говорители се намират на един човек, решил да замълчи! Не съм упълномощен да съм един от тях, но с мълвата, която одумва едно мълчание, съм готов да споря. И да кажа следното под формата на въпрос: защо не признавате правото на един човек да НЕ лицемерничи?

Лицемерието е част от цената, която човек плаща за влизането си в дипломацията и политиката- дипломатите го признават дипломатично, а политиците яростно отричат този факт, с което подчертават още повече очевидното за всички явление. Нима не е лицемерие да загубиш избори и да съобщиш, че си победил заради по-добри резултат от онзи, с който си загубил предишния път? Политиците, без изключение ( колкото и да мразя обобщенията в духа на „всички са маскари”, но такива са правилата в политиката- другото би било отказ от битка за печелене на избиратели), четат статистиката като дявола евангелието, в което всеки от тях си намира по нещичко хубаво за себе си на сравнителна основа. Не че казвам нещо ново, но го припомням, за да го приложа към „нашия случай” ( какъв е точно той, впрочем, така и не е известно).

Питам пак: поради какви причини, ако г-жа Плевнелиева има непоносимост към началника на мъжа си, който нарича това „опозиционност”, която му била известна, трябва да се явява пред хората и да се ръкува с него?

Не искам да бъркам в старата рана, отново заради свои приятели, на които не мога и не искам да бъда съдник, но все пак има хора, които гнусливо не пожелаха да вземат награда от ръката на Първанов- като поета Борис Христов. Защо това право да бъде отказано на Юлияна Плевнелиева и тя да бъде „задължавана” да потиска своето истинско „опозиционно” отношение към Борисов?

Мълчанието наистина е злото, с което трябва да се преборим, но не и когато то е единственото оръжие на една личност, която няма друг „полезен ход” да се защити от насилие върху личността си. Това би трябвало да проумеят, ако не и да признаят (не)уважаемите медии, които си въобразяват, че съпругата на президента бяга от тяхното неотразимо внимание. Трябва да й признаят правото на отбрана не толкова от публичността, колкото от публичната истина, че не всички сме длъжни да лицемерничим.

Share on Facebook

Плевнелиев срещу Борисов: първа ревизия на идиличната визия

Първата промяна в досегашната заявка на президента Плевнелиев по важен въпрос за правомощията му беше направена от него в първото му пряко телевизионно интервю като държавен глава тази вечер. В предаването на БНТ „Панорама” той потвърди предположенията ( направени и от автора на този текст в две предишни статии), че няма да се „предаде без бой” в предаването на основния си властови инструмент- контрола над двете силови служби, обслужвали неговите предшественици.
Сайтът Медиапул малко преди това написа:
„НРС и НСО може и да не минат към правителството
Спецслужбите под шапката на президента – НРС и НСО може и да не преминат към изпълнителната власт, какъвто бе досегашният план. Президентът Росен Плевнелиев не приема „напълно“ отнемането на правомощията му върху Националната разузнавателна служба (НРС) и Националната служба по охрана (НСО), научи Mediapool от свои източници.

Към момента е постигнато съгласие да бъдат изготвени устройствени закони за двете служби, дейността на които досега се регламентира единствено в няколко члена на Закона за отбраната, и така да бъдат девоенизирани. Новият президент се ангажира до 2013 г. да бъдат внесени и устройствените закони за НРС и НСО, но според източници на Меdiapool засега Плевнелиев не е склонен на раздяла с двете служби, като разговорите продължават.

Първоначалната идея на експертите към МС бе да се осъществи идеята за единна разузнавателна общност: цивилното разузнаване – НРС и военното – служба „Военна информация“ към Министерството на отбраната – се слеят в агенция към Министерския съвет, а към военното министерство да остане само войсковото разузнаване. След това обаче се стигна до решение НРС и НСО да не се сливат, а да минат към Министерския съвет, като там да започне да функционира и централизиран орган, който да координира работата на разузнаването.

Росен Плевнелиев обаче не приема автоматичното вадене на двете служби от контрола на президентството и към момента остават актуални и двата варианта – както службите да минат към Министерския съвет, така и да останат към държавния глава.”

Плевнелиев потвърди версията на Медиапул, „че като много вероятна се смята възможността НРС да мине към правителството, а НСО да остане под контрола на президента.” Президентът дори изчисли от телевизионния екран в проценти (почти 100 на сто) логиката разузнаването да е на подчинение на изпълнителната власт. Но защити така категорично необходимостта НСО да остане под егидата на президента, че на практика идеята му прозвуча като сделка: давам на Борисов разузнаването, ако ми остави охранителната държавна фирма. За твърдата си позиция да запази охранителите на свое подчинение той изтъкна съображението, че опозицията се притеснява изпълнителна власт да я обгрижва ( т.е. наблюдава). Така за първи път Плевнелиев влезна в ролята на наднационален лидер, каквато му отрече Борисов в нощта на изборната му победа с грубото репликиране, че току-що избраният президент изцяло дължи позицията си на победител на партията ГЕРБ.
И още нещо: Плевнелиев на практика косвено призна с какво се е занимавала подчинената на Първанов НСО досега: службата е притеснявала опозицията. Защото Първанов никога не напусна партийните си интригантски приоритети, докато Плевнелиев дава първа заявка за такова намерение още седмица след поемането на властта.

В досегашните си публични коментари по темата Борисов твърдеше, че съдбата на двете служби ще бъде решена след като си тръгне Първанов, за да не се изтълкува това като посегателство срещу неговите прерогативи. Нещо повече, Борисов предрече през 2010 г., че този въпрос е деликатен , тъй като един ден ГЕРБ може да има свой президент. Звучеше като загриженост за бъдещ президент от ГЕРБ при враждебно правителство.

Посоченият от Борисов нов държавен глава ревизира обаче днес заявката за преминаване на двете служби под контрола на своя доскорошен ментор с предложение за подялба: на теб НРС, на мен НСО. Междувременно първата му работа беше да уволни шефа на НРС ген. Кирчо Киров, приютен моментално от Борисов като премиерски съветник ( с обяснението, че знае много тайни) … след като външният министър Николай Младенов отказа да го назначи за посланик, за какъвто Борисов го гласеше.

Ако на това не му се казва вътрешна борба за власт, кажете вие какво е- само не ми казвайте, че е хитроумна комбинация на самия Борисов, който едва ли не обича да губи и то в схватка с членове на отбора, който обича да обявява за своя собственост- и да хока пред публиката, за да удовлетворява егото си без да държи сметка за унижението на антуража си.

Share on Facebook

Борисов с предупреждение: „бял дом да не видиш“!

Кремъл, победител в спора си с Белия дом за шистовия газ (и дали изобщо го има под полата на България), мълчи удовлетворен като след върхово постижение в секса с „невярната съпруга” България ( както определи нашата страна един руски официозен пропагандист). Неприличната картинка прилича на илюстрация към доклада на посланик Нанси Маккълдауни, изтеглена предсрочно от София в екипа на президента Обама като специалист по енергийните проекти. По нейните думи, появили се в сайта „Уикилийкс”, България е „полегнала” в руското легло между „Лукойл” и „Газпром”.

Недоволно се изказа само посланикът на държавата, която е победена от руското лоби на българска почва по темата ” Има ли изобщо шистов газ под почвата в България”.

Дали пък набеденият несправедливо като „проамерикански” премиер Борисов не го предупреждават: „бял дом да не видиш”?

За разочарованието от провалената евентуалната инвестиция на американска компания, задушена екологично в целофана на българосъветска кампания срещу вероятността българите да узнаят дали са потенциално богати, се е произнесъл пратеникът на Белия дом у нас . Ако и наместникът на Червения площад проговори, за да си признае задоволството, гледната точка на победителите също ще бъде отразена в този блог. (ivo.bg).

В. „Труд”

27.01.12
Шистовият газ е потенциална златна мина

 
Миналата седмица България взе решение по въпроса за шистовия газ, което може да има дълбоко негативни последствия за бъдещето на нейните енергийни доставки, инвестиции, климат и икономика.
Един пространен, информиран и публичен дебат трябва да претегля относителните рискове, разходите и последствията за околната среда на всеки енергиен източник. За съжаление това не се случи с шистовия газ.
Методът на хидравличното разбиване – фракингът, използван за експлоатацията на газ в шистови формации, промени баланса за снабдяване с енергия в САЩ. Вследствие на тази технология газовият пазар в САЩ се промени драматично, като вътрешните доставки нараснаха, а горивото поевтиня. С разработването на свои газови ресурси Полша и съседната на България Румъния също може скоро да предприемат по-сериозни стъпки за постигането на енергийна независимост.
Що се отнася до рисковете, няма съмнение, че мерките за защита на околната среда и безопасността на населението трябва да бъдат сериозни, ефикасни и дългосрочни. Но искреното безпокойство за планирането и управлението на ресурсите на околната среда не бива да пречи на проучванията.
Зависимостта
Това важи особено много за България, в която определени групи имат запазен интерес да продължи зависимостта от скъпата вносна енергия.
Решението на Народното събрание да се забрани за неопределено време хидравличното разбиване за съжаление може в допълнение да попречи на обществеността да научи дали България има потенциал за търговски жизнеспособно и дългосрочно снабдяване със собствена енергия.
Проучването
Няма съмнение, че си струва да бъде проучено разработването на нов енергиен източник, който евентуално ще намали цената на газа, ще открие работни места и ще осигури приходи за държавата на национално и общинско ниво, както и чужди инвестиции. Проучванията на ресурси от шистов газ изискват множество първоначални стъпки, които не включват хидравличното разбиване. В графика за същинските проучвания е предвидено достатъчно дълго предварително време за публичните дискусии и регулаторното развитие, нужни на България. За жалост неотдавнашното решение на Народното събрание лишава България както от възможността да осигури строгия контрол, необходим за управлението на проучванията за шистов газ, така и от възможността да разбере дали може да постигне по-голяма енергийна независимост. Българските лидери дължат на обществеността едно задълбочено изследване на този потенциален ресурс.
Неотдавна един български активист ми каза: “Може би под нас има златна мина, а ние твърдим, че сме бедни.” Липсата на широк дебат, в който да участват учени, правителствени служители, еколози и потребители, доведе до информационен вакуум по отношение на плюсовете и минусите, които са нужни, за да се реши дали тази потенциална златна мина да бъде разработвана.
ДЖЕЙМС УОРЛИК
Специално за „Труд“

Share on Facebook

Атанас Атанасов: Кой и защо прикри ролята на Георги Първанов в прикриването на О…

Атанас Атанасов: Кой и защо прикри ролята на Георги Първанов в прикриването на Октопода?


Атанас Атанасов: Кой и защо прикри ролята на Георги Първанов в прикриването на Октопода?
dsb.bg

Веселин Методиев: Ресурсите на правителството са изчерпани Скандалите в МВР изме…

Веселин Методиев: Ресурсите на правителството са изчерпани
Скандалите в МВР изместват вниманието ни от важни стратегически решения, свързани с ЕС, смята депутатът от ДСБ Веселин Методиев


Веселин Методиев: Ресурсите на правителството са изчерпани
dsb.bg
в-к Сега

Следваща »