Оптимистична комедия с тъжна публика

Весело е, подозрително ведро е дори някак си на бойното политическо поле у нас. Вместо с гърмящи мини с надпис „компромат“, с каквито ни плашеха във футуристичните си предупреждения, то е осеяно най-много с някой ексремент в разтворен целофан. Но още повече са шегичките, които благодушно си разменят уж страшните врагове. И ми става едно мило, познато еднопартийно, макар да е също(то) завито в целофана, за който говореше преди десетина години Борисов, отричайки някога да се впусне в политиката.

Комедийния сериал през последните дни на август подхвана зализаният Първанов. Отчита се за мандатите, та камуфлажна пушилка се вдига по села и паланки, където на сказки с т.н. население разказва смешки за разведряване на тягостната предизборна атмосфера. След като се самообяви за доказан президент на всички българи, премина към любимия напоследък червен (с)кеч: „Първанов се завръща в БСП“ ( по следите на престъплението, би добавил някои автор на криминалета). И понеже сценарият на този (с)кеч е колективно дело, както винаги е било делото на Партията, се получиха забавни реплики и препратки към други комедианти. Завръщането му, като опит да превърне БСП в ПАСОК, бил сценарий, който можел да хрумне само на някой, който е бил наскоро на почивка в Гърция ( дотук – не е смешно, но четете нататък…), остроумничи др. президент.

Разпозна се обаче …Станишев. Бил на почивка в Гърция, но твърдо не се разпознавал като обект на намека. Значи е единственият на света, който не разбира хумора на Първанов. А и няма как да знае какво точно иска да внуши бившият му партиен ментор, защото май не си говорят. Това излиза от репликата на соцлидера, че научил (благата вест) за завръщането на Първанов в БСП от медиите.

Двама се надцакват и по хрумки на широкия герб на Борисов. Старият шеф на червените разчете предизборния лозунг на гербаджиите „Градим България“ като плагиат от бригадирско-комунистическия възторг в пропагандното клише от онова време „строим за България“. А и няма и как иначе да бъде- кратък преглед на опитите на Първанов да се шегува през двете петилетки, прекарани от него с ловна пушка и любовна…в ръка, показва едно: всичките му аналогии са от съветско-комунистически тип. Примерно „Брюксел не вярва на сълзи“ (по аналогия със съответния съветски филм) и т.н. Може би на новината, че неговият близък съратник в организирането на проекта АБВ (и на какво ли още не) Добрев-младши е съдружник с арестуван за рекет „силовак“ от т.н. застрахователен бизнес, ще реагира с риторичния въпрос (от римското право), приписван през комнизма като висша мъдрост на Ленин в методологията на анализа: „ Кому е изгодно“?

Младият му ученик Станишев обаче го удари от земята с каламбур от модерен ляв характер, разяснявайки публично същият лозунг на ГЕРБ като „Грабим България“. Така дръзновено, по комсомолски нагази бос в разтворения целофан. Защото да се подиграваш на другите, че грабят, когато си вожд на грабителите на съвременна България, е проява на канибалско чувство за хумор на продължаващия (предимно) под мъдрото ръководство на Партията пируване по време на чума с останките от приватизираната от червени олигарси българска мърша.

Вместо да се разгневи обаче Борисов похвали Станишев за остроумието. Бил впечатлен. Намекът е, че не очаква толкова акъл от един очилатко, който не е израснал на улицата ( като Борисов) и не владее каратистките хватки с използването на инерцията на замахващия противник. Пък Бойко ги умее, но спазва етиката на този спорт: целта не е да нараниш противника ( нищо, че с такива обещания си докарал публиката да те подкрепя), а само да го обездвижиш и да получиш съответните точки от журито.

Голямото жури апатично зяпа и се чуди дали да ходи да пуска бюлетини. Има опасност по пътя да нагази в това единство и борба на (уж) противоположностите. Диалектика! Което на диалекта на отчаянието от изборите без избор на въпросните противоположности, се превежда като „диария“: рядка консистенция от редки по своята прозрачност екс…перименти с търпението на хората.

А ето и така жадуваният и често препоръчван (ми) оптимистичен финал. Той е както във вица за робите на галерата, на които вестоносецът съобщил лошата новина за менюто им от собствени изпражнения, но пък от тях имало неограничени количества. И тук има добра новина: еск…перименти има достатъчно. Като и търпение от страна на народа, който шегаджиите, облечени във власт, си имат.

Share on Facebook

Четири българчета в страната на четиримата мускетари: „един за всички…“?

Информационна агенция ДАРТС:
Децата на Борис забравиха българския
Франция ги превърна в еничари, твърди бащата
29.08.2011 г.
„Само допреди 3 години бяхме едно нормално семейство, стараещо се да даде най-доброто от себе си за отглеждането на децата си. Докато не се превърнахме в нещастно семейство, толкова нещастно посвоему, че сме достойни за Толстоев роман.“ Това са думи на българина Борис Танушев. Името му нашумя преди време, когато той самият направи всичко възможно да даде гласност на личната си трагедия. Отчаяно разчиташе на обществения отзвук, на симпатиите на хората и ако може – на някакво действие от страна на българските власти.
Вече четвърта година Борис се опитва да си върне 4-те деца, които са отнети от него и съпругата му Даниела във Франция. Санкцията е наложена по донос на бдителна френска гражданка. Децата са откъснати от родителите им не защото Борис пие или бие жена си, или тормози децата си, а просто защото да си българин на Запад означава, че вече си заподозрян.
Тия дни Борис ни потърси отново с молба и надежда за съдействие. Оказа се, че при него нещата не са се променили много. Само, че времето минава. И със всеки изминал ден децата му все повече се отдалечават от представата за българските си мама и татко.
Борис Танушев – философ с дипломи от Софийския университет и Сорбоната. Един от малкото българи, на които балканската простащина им липсва. Борис е сдържан, възпитан, премерен във всяко свое изказване. Истински френски възпитаник. Но когато срещнахме Борис, преди всичко останало – той беше нещастен.
Борис среща бъдещата майка на децата си, Даниела, през 90-те. И двамата са образовани, интелигенти, вегетарианци, непушачи. Тя вече има едно дете от първия си брак. В следващите десет години им се раждат още три. Толкова са свестни тези хора, че въпреки незавидното им финансово положение и дума не може да става за аборти. Колкото заченат, толкова ще родят и отгледат. Семейство Танушеви живее в емиграция под наем в малък частен апартамент в Страсбург. Родителите се справят сравнително добре, децата им не са лишавани и не са изолирани – ходят на училище, посещават платена занималня, участват във всички училищни мероприятия. Борис по цял ден е на работа извън Страсбург и грижите за децата са изцяло поети от съпругата му.
Някъде около обгрижването на четири деца и скорошното последно разждане Даниела започва да се чувства потисната. Във Франция тя няма много приятели и избира да сподели тъгата си с учителката си по френски. Така се отключва началото на трагедията на семейство Танушеви. Няма как българските ни мозъци да разберат защо понеже една жена е в постродилна депресия и мъжът й много работи, властите решават, че трябва да им вземат децата. Не едно, не две, а всичките четири. У нас просто не се случва така. В крайна сметка заради френската учителка, една психоложка и „усърдните“ френски социални започва дело за временно отнемане на българчетата от биологичните им родители. Според Борис: „Това си е цяла индустрия във Франция – неколкостотин хиляди души са заети в нея. Социални работници, приемни семейства – това е една система, но доколкото знам, по крайните квартали ги няма. Гледат да са такива като нас – по-нормални, по-образовани, които по няма да им създават проблеми. Вземат деца редовно! Имало е официална политика да вземат децата на емигранти, за да ги приобщават към френската нация и култура – отнемали са на малцинствените групи децата. Именно защото сме нормални родители и децата са възпитани и отгледани добре – те бяха отлични ученици и с примерно поведение, – много по-лесно им е да вземат такива деца, да си отчетат бройката и да си получат заплатата, отколкото проблемните там, по крайните квартали. И за това, че децата ни бяха добре отгледани и възпитани, и за това, че сме чужденци – просто бяхме лесна мишена!“
Още след първите съдебни заседания френската съдийка отнема Теодора, Мирослав, Илейн и Ивелин от родителите им. Настаняват ги в различни приемни семейства извън Страсбург. Най-голямата дъщеря е дадена не на кого да е, а на френската преподавателка, подала сигнала срещу Танушеви. Даниела и Борис имат право да виждат децата всеки по два пъти в месеца за по два часа. Могат да ги чуват по телефона, само ако разговарят на френски. Всички разговори и срещи са внимателно слушани и наблюдавани.
Когато за пръв път разговарях с Борис преди две години той казваше: „Не са ни забравили, не са си променили отношението към нас, обичат ни и са мили и добри, каквито винаги са били, не помнят много езика ни, но не в това е проблемът…“
Днес Борис не звучи така. На няколко пъти френският апелативен съд взема едно и също решение за съдбата на децата му, а именно – да ги остави за още година, и още една, и още една при приемни семейства. Така в началото на есента ще станат четири години откакто семейство Танушеви вече не е семейство. Борис живее сам в Страсбург, покрай делата и времето, което изискват губи работата си, безработен е от няколко години. След дълъг период на депресия и отказ да живее със съпруга си Даниела се е прибрала при родителите си в България. Теодора, Мирослав, Илейн и Ивелин вече не помнят майчиния си език и не говорят на него дори с баща си. И ако преди две додини те плачеха при срещите с татко и молеха социалните да ги върнат при него, днес вече имат изградена социална среда и нови приятели, с които не искат да се разделят. Искат, ако може, и мама и татко да живеят там някъде и всички да спечелят. Но системата отговаря: „Не може!“. Явно френската социална държава се е справила отлично с „приобщаването“ на русите емигрантчета към своя строй, настанявайки ги в приемни семейства с патриотичната задача да ги направи по-добри хора и французи. Борис възпитаното предупреди че това което се случва там е „тихо безкръвно съвременно еничарство… В тази прекрасна страна Франция домове за сираци няма, защото няма сираци. Тук има стотици хиляди „добри“ хора, готови да ти вземат българските дечица и да ги направят част от своето френско приемно надеждно семейство.“
Въпреки това и в момента борбата продължава. Борис не помисля да се откаже, нищо че осъзнава, че щом това се случва в продължение на четири години, развръзката за семейството му може да е фатална. Следващото съдебно заседание е отложено за септември 2012 година.
Преди две години Борис вярваше, че справедливостта ще възтържествува. Вярваше, че законът, който му отне децата, ще бъде така добър да си отвори очите и да му ги върне. От самото начало на делото в течение са българското посолство във Франция, Външното министерство и Министерство на правосъдието, Агенцията за закрила на детето. Намесата им засега е не много активна и още по-безрезултатна, защото „с десетките демократични и хуманни конвенции, приети от ЕС, законът е на страната на силните. А те никога не са били българи.“
Днес правителството е различно от това преди четири години и Борис изпраща отново писма до нашите държавници. Спомнил си как при встъпването си в длъжност премиерът Бойко Борисов, казал че няма да остави българин в чужбина да бедства. Опитва се безрезултатно да му разкаже историята на 6-ма, които са в голяма беда. Отговор все още няма. Сега Борис ще опита и да стартира нов свой бизнес във Франция. За да живее там, за да може да вижда децата си всеки месец и за да може да си позволи адекватен адвокат, Борис се нуждае от пари. Това е и последната причина да ни потърси. Не се надява много на хорското милосърдие, защото знае, че хората имат свои важни проблеми. Той иска най-много да не го забравят. Да може периодично около него да се шуми, пък дано някой се опомни и събуди и му върне най-скъпото. И да не забравяме българските си добри деца, защото Франция иска да ги запомни като френски.
Надя Теодосива
Това е банковата сметка на Борис, ако все пак някой поиска тази семейна трагедия да има усмихнат завършек:
Първа инвестиционна банка, гр. София,
Борис Танушев
IBAN: BG44FINV91501015075816
BIC: FINVBGSF

Share on Facebook

Ще приемем “Синя коалиция +”, само ако ОДС подкрепи Прошко Прошков и оттегли Сте…

Ще приемем “Синя коалиция +”, само ако ОДС подкрепи Прошко Прошков и оттегли Стефан Софянски.
Аз мисля, че никои от десницата не може да гледа отрицателно на кандидатурата на Мартин Заимов като кандидат на РЗС. Колкото повече партии издигат подобни хора за водачи на листите, толкова по-добре за управлението на София. А по отношение на партийната подкрепа от страна на РЗС за Прошко Прошков, това е едностранен акт.


Радан Кънев: Не преговаряме с партии, които цепят десницата (+видео)
dsb.bg
Ние искаме да се убедим, че тази функция да се обединява дясното. Това означава подкрепа за Румен Христов, подкрепа за Прошко Прошков. Съответно означава и възможност за бъдещи съвместни действия. Ако ние през 2011 година се убедим, че ОДС иска да цепи дясното, ние с политически сили цепещи дясното ...

Първанов бил президен на всички българи, научихме с изненада днес

„Спазих обещанието си да съм президент на всички българи”, излъга днес във Враца президентът на съгласните да бъдат лъгани свои сънародници Георги Първанов.

Ако това е началото ( по думите му) на президентското отчитане за двата мандата, представете си какво още предстои да излъже през оставащите му доста повече от два месеца. Фундаменталната лъжа на Първанов за припознаването му като президент на всички българи е диагноза за уврежданията, които може да причини преяждането с недосегаемост и медиен комфорт, с които един изненадан от съдбата играч в ролята на държавен глава посредствен човек може да бъде трайно разболян.

На народа той заявява, че е обичан от народа. На партията си каза същият ден, че ще се завръща при нея, защото това щяло да е добре за нея. И щяло да е морално да е там, защото щял да допринесе за нейното здраве. Само заразен с мания за величие от прекалено самочестване политикан може да изрече такива „скромности”.

С едно от днешните му изявления в село Криводол и град Враца съм обаче съгласен: наистина трябва да се въведе практиката на референдума в България. Ще е добре да се започне с национално допитване за правото на разпитване на свидетелите на собствените му безобразия за последните 10 години. Това може да стане лакмус за наистина ново начало в българската политика, която най-сетне трябва да се гради на разчистен терен.

Но като се събудих от това видение за справедливо начало си дадох сметка, че нито един от кандидатите за президент не предвижда нищо подобно. Поради което и те ми изглеждат подобни на „преподобния” носител на руска награда за „заслуги към православието” Георгий Първанов. Амин ( може и „аман”) !

Share on Facebook

Руски русофоби срещу българските русолюбци

в. „Дневник“:

 

Какво поддържа днешния режим в Русия
От Борис Дубин

На първо място – безалтернативността. Действията на властимащите с подвластните им медии и стоящите зад тях елити, които съпровождат властта, докато тя поддържа ситуацията на фактическа безалтернативност. Това определя пътя, по който върви Русия, характера на властта, както и представата за т.нар.политика, която фактически е девалвирала, доколкото не съществува реално елит, не съществуват и програми, не съществуват въпросите за избор и оценка за ефективността на действията на различните политически сили. Тоест политика, която да е поне в някакъв смисъл на думата отговорна, нямаме, а имаме

преимуществена имитация в сферата на политиката

Втората важна черта на руския социален, политически и икономически живот това е всеобщата ориентация към адаптация, поддържането на статута такъв, какъвто е днес, за да не стане по-лошо утре. Това се отнася както за поведението на политическите сили, така и за поведението на обикновените хора.

Или, казано по друг начин, проблемът за развитието, за движението не се поставя сериозно, а реториката за модернизация е изключително имитативна.

Третата важна характеристика е фрагментаризацията или атомизацията на социалния и политическия живот в Русия. Постоянното умножаване на различни зони и ниши, в които хората съществуват по вътрешните си правила и отлично знаят по какви правила да действат, когато преминат в съседна ниша или зона.

Не става дума за диференциация на функциите и на ролите, тази ситуация е израз на адаптационните процеси, които протичат в страната. И се оказва, че живеейки по този начин, нищо не се променя, по същество живеем в същия разпад и в същите разриви, в които сме съществували и вчера. Можем да видим, че

колективното настроение е сиво

дори черно, но не прекалено черно, все пак може да се живее…
И последната характеристика това е повсеместната имитация. За имитацията в политиката вече стана въпрос, но най-добрата илюстрация на имитативния характер на днешния режим е т.нар. удвояване вместо диференциация: като между двете лица няма нито разделяне на отговорността, нито на функциите, нито на реалните действия.

Това дублиране се оказва също един от механизмите и на масовото, и на елитарното привикване към установеното статукво. Може да удвояваш, да утрояваш, да клонираш ситуацията, като нито механизмите, нито направлението се променят, а просто се консервират.

В този смисъл имаме власт без идея за представителство, а това означава всъщност, че тя вече не е реално политическа власт. Това е властта без отговорности. Тази ситуация съответства на очакванията на мнозинството руски граждани.

Руснаците не настояват за отговорност на властимащите

напротив – безотговорността по техните представи е мерило за власт, докато ориентацията към партньорството и консенсуса е  знак за слабост. В резултат това е власт без ефективност.

И за всички направления на властта с изключение на външнополитическите действия на Русия оценката на властта от населението от много години остава отрицателна. Дори рязко отрицателните настроения обаче не довеждат да протести, нито до действия за различен избор, чрез който да се смени безотговорната и неефективна власт.

Разбираемо в тези условия се поддържа идеята за „особения път“ на развитието на Русия, идеята за „особената“ (суверенна) руска демокрация, което фактически означава

по-цивилизован, в духа на XXI век, вариант на желязната завеса

Това е мека желязна завеса, завеса от меко желязо: „Ние сме част от големия свят, няма спор, но пътят на демокрацията при нас е особен…“
В този смисъл значението на партиите и средствата за масова комуникация съвсем не е в това да изразяват мнения и да ги координират с други, различни мнения.

Тяхната основна функция сега се състои в това да утвърждават установения ред и разпределението на властта, собствеността и статуквото и да ги поддържат.

Една важна характеристика на властта, която е сравнително нова и в определен смисъл е характерна за периода на управлението на Путин, е, че е недостъпна. И само от време на време демонстрира знаци на внимание и „загриженост“ – ще намине към Пикалево или ще се развълнува за здравето на жените и техните репродуктивни способности… Намирайки се в тази ситуация, хората забравят да мислят и да търсят отговорност от властимащите -  властта е недостъпна и толкова.

Това е представата на руснаците за свободата. В последно време се дават поразителни отговори на въпроса в каква степен хората се смятат за свободни.

Оказва се, че според мнозинството руснаци разбирането за свобода е свързано с опекунството на държавата, в това число и в икономически план – контрол над икономиката, цените и пр. В този смисъл за преобладаващия дял от руското население

свободата е опека на властта без достъп до нея

При това пасивна опека, с редки жестове на внимание. За тази „негативна свобода“ има различни причини, но основната е бедността на руското население.

И не толкова финансовата бедност, въпреки че тя съществува. По наши данни, които са достатъчно устойчиви, не повече от една четвърт от възрастното население притежава спестявания, но това не са спестявания, които биха позволили преминаването в друг социален статус, а просто спестявания или за черни дни, или най-много за жилище или кола.

Но по-важното е друго: недостигът на независимост, а, от друга страна, отсъствието на солидарност, дефицитът на социалните връзки, които биха помогнали на човек да реализира собствената си свобода. Затова три четвърти от населението смята, че по никакъв начин не може да повлияе върху социалното и политическото пространство зад пределите на дома си.

Ориентацията към адаптацията е един вид клещи, които държат ситуацията в сегашното й положение, консервирайки я. Така именно работят повечето от механизмите, които позволяват да се съществува, без нищо да се променя, и които понижават отговорността към себе си и към другите. Активността не е нужна никому.

Това е ситуация, при която не сме тук и сега, не сме част от това време. С това е свързана значимата и растяща през последните 10 години характеристика за самоопределение на руснаците — в миналото, чрез историята – като един от параметрите за идентификация. Бягството в миналото, но само не в настоящето, а, не дай Боже, да се носи отговорност за бъдещето.

Така и лошите състояния придобиват характеристиката на нормалност и дори нормативност. И докато не се стигне до крайните лишения, „до последното“ – за онази група, която все още нещо притежава и има какво да губи освен екзистенц минимума, не се вижда какво би могло да тласне днешната ситуация към промяна.

* Авторът е руски социолог, ръководител на отдела за социално-икономически изследвания на Аналитичния център на името на Юрий Левада – „Левада център“, в Москва.

Преводът от руски е на Мария Липискова

Share on Facebook

Къде са дежурните псувачи на Уорлик?

Умълчаха се! Къде са дежурните по антиамерикански псувни български политици да се възмутят от посланик Уорлик, че бламира българското правителство с подкрепата си за руския монополист „Лукойл” в момент, когато управниците ни се биеха в гърдите, че се „бият” с монополизма му?

Няма го Румен Петков, който използва безпрецедентно брутален уличен език срещу пратеника на Вашингтон. Защото беше лично уязвен.

Спотайва се нейде Волен Сидеров, този радетел на българския национализъм, който смело громи всичко американско и никога дума не обелва срещу нищо руско. Защото е от русофилите, за когото американското е лична обида, обаче в случая Уорлик хвали руското.

Крепеният от него Борисов също се прави на разсеян. Има по-важни задачи да прерязва лентички, макар че публично му подрязаха авторитета на „боец” за налагане на закона, който „Лукойл” гази и нагази дори в американски води, за да се аргументира срещу аргументите на българските закони. Лично не му пука.

Някъде встрани си гледа августовския кеф и се прави, че нищо не се е случило и президентът Първанов. А помните ли как се разпищя, когато, чул-недочул реплика на Уорлик (в която видя себе си лично засегнат) и го оприличи на руски гаулайтер на България от 19-ти век. Личният му комфорт, както винаги, му е по-важен в осъществяването на личния му преход от комунизъм към хедонизъм.

Какво им „стана” на всички? Нищо не им е „станало”. Такива са си. Уж са личности, а всъщност пречупват всичко през личния си дребен интерес. Нали са все големи патриоти, а когато наистина дойде време да покажат принципност в защитата на националния интерес, се снишиха в духа на заветите на вожда Живков насред съветската перестройка: да се поснишим, докато попремине бурята!

Вестник „Пари” се „осмелява” да категоризира постъпката на Уорлик като голям гаф. Политологът Огнян Минчев, когото обикновено ругаят като проамерикански коментатор, също се произнесе в този дух. И моя скромна милост, заливан с помия от обвинения за проамериканизъм, написа съответен текст, след който не последва нито един злостен отзвук ( например,че пиша по поръчка на американците, които са ми платили да критикувам Уорлик, за да се правя на интересен)– крайно необичайно за дежурните псувачи в мрежата.

Истината е, че в България не се служи на принципи, а се слугува на интереси. Вярно е, че в политиката те са водещи зад кулисите, но поне за пред публиката трябва малко приличие да се спазва. Обаче къде ти приличие в спомената по-горе компания – не й прилича хич!

Share on Facebook

„Бре, Бойко, изкарай другарите от овеса“!

“Държавата върви в грешна посока. България се връща назад”, заяви социалистическият лидер Сергей Станишев под ръкоплясканията на съмишленици, събрани да си спомнят годишнината от акцията на Рило-Пиринския партизански отряд през август 1944 г. , когато ранени извън България ( и безпомощни) германски военни, настанени в санаториум край Жабокрек, стават обект на героизирана и до днес масова екзекуция, организирана под формата на „бойна операция“ от български партизани.

Прав е др. Станишев. Др. Станимир Фролов потвърждава правотата му със самия факт, че вече два дни оцелява на поста си като началник на Главна дирекция за борба с организираната престъпност ( ГДБОП), без да бъде уволнен за изявлението си по Би Ти Ви, че само ако си върнем тоталитаризма сме щели да си върнем и реда в държавата. Оставането му на този пост е ярко доказателство за връщането на България назад. Ето какво заяви упълномощеният да пази държавата от мафията ( създадена също от едни другари) др. Станимир Фролов:

„…Единственият начин да се оправят нещата, е ако се върнат нещата отпреди 1989 година. Това е единственото решение на проблема. Друг… решаване на проблема няма. Колкото и добре да са службите, колкото и добре да работят… В смисъл, че само тогава имаше ред и дисциплина в отношение на престъпността, защото всички наркозависими, всички криминални лица бяха известни…”

Ако имаше демократичен ред и произтичащата от него дисциплина в управлението на страната след такова самопризнание за професионално безсилие в изпълнение на служебните задължения, което стоварва вината за престъпността върху демокрацията, Фролов би трябвало да се раздели с ключовата си позиция на охранител на демокрацията. Само че главният телохранител на републиката Борисов едва ли може да бъде впечатлен от този начин на мислене, след като самият той и до днес превъзнася самия диктатор Живков.

Мащабната обърканост на ценностите в главата на главата на антимафиотите е достатъчно впечатляваща с идеологическия си реваншизъм, но не по-малко забележителен е примитивизмът на примерите, който той даде пред телевизията за това колко бил хубав животът при комунизма ( настоятелно, с хъс, с плам!). На него лично тогава не му се налагало да заключва колата на баща си на село! Ами да си беше останал там- и днес аз не си я заключвам на село! Но явно човекът си е останал наистина някъде там – в онова социалистическо село, в което беше масова и обичайна практиката да ти свият чистачките на съветското возило. Тръгнех ли път из китната соцродина, винаги си носех резервни, за да не изпадам за пореден път в ситуацията както веднъж в Балчик- свиха ми ги и се наложи доста да попътувам ( с трите ми деца), докато намеря тази дефицитна, но задължителна част от сигурността на пътя.

Битовата престъпност при социализма, за сведение на др. Фролов, беше масов, национален спорт. Всеки влачеше каквото му беше достъпно- чиновникът хартия за пишеща машина: селянинът фураж от ТКЗС-то за прасето: работникът „консумативи“ за своя „частпром“ за заварки или нещо друго: лекарите „легално“ влачеха дамаджаните от „доброволните“ дарения на борещите се за повече внимание пациенти ( в болниците се плащаше на ръка на чистачката, да подмете на твоя близък болник). Ако Фролов е „пропуснал“ да забележи кога и как се формира манталитетът на цял един народ, гледащ благосклонно, ако не и завистливо на крадците, явно е от Червената планета на чудесата, в която и до днес пребивават подобните му мисловно. А помни ли поне, като дава пример с кражбата на автомобили, че нямаше ( защо ли?) кой знае какво за крадене, защото същата тази държава се беше погрижила да осигури равенството на гражданите пред н.в. дефицита- криминогенен феномен, който генерираше черна борса и масов рекет на имащите достъп до дефицитните стоки, спрямо милионите просители на елементарни битови блага?

Върху плодородната почва на това чудно наследство и с организационно-партийната ръководна роля на другари по възгледи на Фролов, в браздите на подарената ни свобода избуяха бурените на съвременната престъпност. Тя не дойде от „нищото“ и не е рожба на демокрацията, а е наторявана от десетилетна традиция на презрение към публичните лъжи, облечени в униформата на закона и на усещането у хората, че е най-добре сам да се погрижиш за замогването си с всички възможни средства. Стига да не те хванат. За което ( да не ги хванат), се грижат кадри, като др. Флоров, както сам признава той, без обаче да съзнава какво говори.

Да се чудим ли, че мафията си има държава, щом начело на (уж)борбата с мафията стои човек, който мрази днешната и обича онази, тоталитарната държава?

Изглежда безнадежно това да се изясни на „когото трябва“ и ще се опитам да му го преведа на разбираем език. Взимам пример от героя, участник в масовия разстрел на ранени германци край Жабокрек, който с умиление си спомнил за паролата за нападението срещу безпомощните обитатели на санаториума: “Бре, Йоване, изкарвай воловете от овеса”. Това заявил, според в. „Труд“, бившият екзекутор на сакати германци и днешен академик Никола Попов. Учен е човекът, хвали се с голямото постижение да хвърляш гранати срещу приковани към кревати.

Време е да призовем Борисов да изкара от овеса неадекватните другари, които преживят с носталгия глупостите за реда и дисциплината като непреходна ценност на тоталитаризма.

Share on Facebook

Черният Август на България

  И тази година месец август беше черен - но особено черен беше за България... Катастрофи - в София двама пешеходци бяха пометени от участници в автогонка, Мотоциклетист летя с над 200 километра в час, други катастрофи - и в столица...

В драматизацията „Джеймс с/у Джеймс“ изберете българското

Когато преди броени дни посланикът на САЩ Джеймс Уорлик се разграничи от оценките един от своите предшественици на в София Джеймс Пардю ( Джеймс срещу Джеймс!) за „драматизацията на най-високо ниво“ и „пушилката“ около руския монополист „Лукойл“ в България ходът му изглеждаше като поредната демонстрация на подкрепа за Бойко Борисов, а не за „Лукойл“. В този смисъл дистанцирането му от „частното лице“ Джеймс Пардю можеше да бъде разтълкувано като стандартна проява на последователността в дипломацията. Но показната подкрепа на Уорлик за олигарха Валентин Златев при посещението му в Бургас внесе съвсем друга нотка: бламира цялата твърдост в приказки на българското правителство за еднакво отношение към всички икономически субекти на пазарната (?) ни икономика, с което кабинетът „Борисов“ обоснова отнемането на лиценза на „Лукойл“. Вече можело да се чака цели 3 години петролният гигант да спази закона и да монтира обещаните измервателни уреди, изтъквани досега като ябълката на странния раздор между приятелите Златев и Борисов.

Какво става: САЩ изоставят Борисов и го правят за смях броени дни, след като бившият посланик Пардю откровено подкрепи Меглена Кунева за президент и демонстрира по този начин предпочитанието този пост да не бъде заеман от представител на ГЕРБ? Толкова ли са отчаяни от Борисов, че му правят тази мечешка руска услуга?

Дълги години посланик след посланик на САЩ повтарят колко е важно България да се отскубне от прекалената си едностранна енергийна зависимост ( от Русия). Това очевидно беше и приоритет на американската дипломация през краткия мандат на Нанси Макълдауни, която е специалист по въпросите на енергийните проекти и като такъв беше изтеглена от София в екипа на новия президент Барак Обама. И след като толкова често, ясно и категорично пратениците на Вашингтон наблягаха върху този приоритет за България премиерът Борисов взе, че ги послуша. Премина към действие, което беше озадачаващо в светлината на „тъмното му минало“ на близък приятел и бизнес партньор с олигарха Златев, но се възприе като отзвук от съгласуваната със Запада и особено със САЩ линия на противопоставяне на руския натиск върху слаби звена от ЕС и НАТО, като България. Може да е било лицемерно и дори съгласувано с Русия отнемането на лиценза на „Лукойл“, която преди това бе подложена на критики и натиск от премиера Путин в Русия, но изглеждаше поне логично. А каква е логиката изведнъж точно представителят на същия президент Обама, консултиран от специалисти като Макълдауни (която описва в свой доклад България като метреса в кревата на „ мускулестите „Лукойл“ и „Газпром“) изведнъж да се намеси в драматизацията с унизително за самия Борисов допълнително помпане на мускулите на уж притиснатия от „силния човек в София“ руски гигант? Каквато и да е (анти)логиката, тя е поучителна за премиера, които час по час черпи легитимност от това кой чужденец го бил похвалил. Сега мълчи като праснат по главата, проснат на земята, победен на каратисткия тепих с класически удар, в който противникът използва собствената му инерция. А как се беше засилил само да внушава, че се бори смело срещу руския монополист- ще има ли доблестта сега да се изпъчи в същата поза?!

Ситуацията ми напомня на онази част от прогнозата за времето, когато температурата е 30 градуса, но „усещането е като за 40“ поради липса на вятър. Няма яснота и прозрачност и не знаем какво се е случило точно, за да бъде изпратен Уорлик да налива масло в огъня на рафинираната пропаганда на рафинерията. Което не пречи да сме „леко озадачени“ от безпринципната драматизация.

Усещането също е като при връчването на ордени от страна на Първанов. Хора, които в частния си живот, а някои дори и публично, с презрение му се подиграват като „Гоце“, нямат нищо против да получат от ръцете му държавно отличие и така да го легитимират като справедливия бащица на нацията, безпристрастно галещ с дрънкулки ( да, получени от неговите ръце, това са именно дрънкулки) всичките си послушни чеда. Покрай което същият си прокарва сред орденоносците приятели, спонсори и други гоцеприятни протежета.

Това е играта в драматизацията на Златев и компания. Това е неговата полза. Нефтохимикът участва в шантажирането на България като консултант на руското ядрено лоби, но в същото време успява да подсили шантажа и по „американска линия“. Как ги постига тези успехи? Вероятно както Красимир Гергов беше успял за известно време да привлече на своя страна медийния магнат Мърдок като съсобственик на Би Ти Ви: с пари. Мърдок междувременно се издъни. Ще видим какво ще се случи с Уорлик, представител на едни американски пари, които очевидно „говорят“ на свой егоистичен за интересите на България език.

Ако Борисов беше наистина такъв „бабаит, облечен в Армани“( както го описва в доклад от София още един американски посланик, Джон Байърли), т.е. ако е толкова смел и автентичен борец за правда, за какъвто се показва в драматизацията с „Лукойл“, трябваше да посочи вратата на Уорлик. Но едно е да навикваш Костов, който имаше дързостта да ядоса американския държавен департамент с отказа да приеме косовски бежанци, друго е да докажеш на практика, че си такъв смелчак, за какъвто се представяш.

Share on Facebook

подкрепата за г-н Христов от наша страна е безспорна, тъй като, както и аз, така…

подкрепата за г-н Христов от наша страна е безспорна, тъй като, както и аз, така и той, преминахме през вътрешните избори. Така че аз лично нямам колебания по въпроса кой е кандидатът за президент. Що се отнася до разширяването на подкрепата, това е добре при условие, че има и последователност в поведението на колегите от Общност на демократични сили, които биха могли също така, и аз също така ги призовавам, да оттег


Промяната трябва да започне от София
proshkov.eu
Цялото интервю може да чуете в аудио файла: Синята коалиция е във възход (.mp3)

Следваща »